— Даде ми я един човек. Бях в търговския център на Бърч Стрийт с Хилда Карвър.
— Кога се случи?
— Малко преди Коледа. Помня, защото не бях намерила подарък за Джером и започвах да се притеснявам. Видях хубаво спортно сако в „Банана Рипъблик“, но беше прекалено скъпо, а и той щеше да строи къщи чак до месец май. Строителните работници нямат много поводи да се изтупват, нали?
— Предполагам, че нямат.
— Така или иначе онзи човек дойде при нас с Хилда, докато обядвахме. Забранено ни е да говорим с непознати, обаче вече не сме малки, а и бяхме в заведение за бързо хранене, сред много хора. Освен това човекът беше симпатичен.
„Най-гадните обикновено са симпатични“ — казва си Холи.
— Беше със страхотен костюм, който сигурно струва мучо кинти, и носеше куфарче. Каза, че се казва Майрън Заким и работи за компания на име „Сънрайз Сълюшънс“. Даде ни визитката си. Показа ни няколко игри — в куфарчето му имаше още много — и каза, че ще ни даде безплатно по една, ако попълним въпросника и го изпратим на фирмата. Адресът беше на въпросника. И на визитката.
— Случайно да го помниш?
— Не. Изхвърлих визитката, а и беше само номер на пощенска кутия.
— В Ню Йорк ли?
Барбара се позамисля и отговаря:
— Не, тук, в града.
— Значи взехте игрите.
— Да. Не казах на мама, защото щеше да ми чете конско, задето съм разговаряла с непознат. Попълних въпросника и го изпратих. Хилда не го изпрати, защото нейната игра не работеше. Просто светна в синьо и угасна, затова тя я хвърли. Каза, че не можеш да очакваш друго, когато безплатно ти дадат нещо. — Барбара се изкисква. — Говореше като майка си.
— Обаче твоята работеше.
— Да. Беше старомодна, но някак… глупаво забавна. Така си помислих в началото. Сега ми се иска моята да беше повредена, за да не чувам гласа. — Клепачите ѝ се притварят, после тя отваря очи. Усмихва се. — Леле! Май заспивам…
— Опитай се да не заспиш още малко. Можеш ли да опишеш онзи човек?
— Бял мъж с бяла коса. Беше стар.
— Много стар, или не съвсем?
Очите на Барбара започват да се премрежват.
— По-стар от татко, по-млад от дядо.
— На около шейсет и пет ли?
— Май да. Горе-долу на възрастта на Бил. — Тя внезапно се ококорва. — Сетих се нещо. Стори ми се малко странно, на Хилда — също.
— Какво?
— Каза, че името му е Майрън Заким, на визитката му пишеше така, но инициалите на куфарчето бяха други.
— Можеш ли да си ги спомниш?
— Не… съжалявам… — унесено избърборва момичето.
— Ще се опиташ ли да си ги спомниш, когато се събудиш, Барб? Тогава умът ти ще е отпочинал, а може да е важно.
— Добре…
— Жалко, че Хилда е изхвърлила играта си — казва Холи. Не получава отговор и не очаква: често говори на себе си. Започва да си закопчава палтото и се сепва, когато Барбара отново проговаря:
— Дайна има същата, нейната работи. Тя играе на „Пресечи пътя“… и на „Растения срещу зомбита“… и свали цялата трилогия „Дивергенти“, обаче се оплака, че текстът не се четял.
Холи престава да се закопчава. Познава Дайна Скот, виждала я е в къщата на Робинсънови много пъти, често остава за вечеря. И въздиша по Джером като всички приятелки на Барбара.
— Същият човек ли ѝ я е дал?
Барбара не отговаря. Холи си хапе устните: не ѝ се иска да я притиска, но се налага. Разтърсва я за рамото и я пита отново.
— Не — сънено промърморва момичето. — Получила я по интернет.
— Кой я е изпратил?
Отговаря ѝ похъркване. Барбара е заспала.
Холи знае, че Робинсънови ще я чакат във фоайето, затова влиза в магазина за подаръци, скрива се зад щанд с плюшени мечета (бива я да се крие) и се обажда на Бил. Пита го познава ли приятелката на Барбара Дайна Скот.
— Разбира се. Познавам повечето ѝ приятелки. Най-малкото онези, които гостуват в дома ѝ. Ти също ги познаваш.
— Мисля, че се налага да отидеш при нея.
— Тази вечер ли?
— Веднага. Има „Заппит“. — Холи си поема дълбоко въздух. — Тези игри са опасни. — Не успява да се насили и да каже онова, което започва да вярва: че са машини за самоубийства.
В стая 217 санитарите Норм Ричард и Кели Пелам вдигат Брейди и го слагат на леглото под надзора на Мейвис Рейниър. Норм вдига от пода електронната игра и се взира в рибките на екрана.
— Защо господинчото не се разболее от пневмония и не умре като другите кухи лейки? — мърмори Кели.
— Този е прекалено инатлив, за да умре — отговаря Мейвис, после забелязва, че Норм зяпа рибките. Ококорил се е, устата му е отворена.