Сейди вдигна ръка и погали гърдите си. Стисна ги. Брейди усети гъдел между бедрата ѝ. Започваше да я възбужда. Беше интересно, но едва ли щеше да му е от полза.
Хрумна му да я обърне и да я изведе от стаята. Да я накара да отиде до чешмичката в коридора и да пие вода. Да я превърне в своя инвалидна количка. Само че какво ще стане, ако някой го заговори? Какво ще каже? Ами ако Сейди се окопити, щом вече не е хипнотизирана от слънчевите проблясъци, и се развика, че Брейди е проникнал в нея? Ще я помислят за луда. Може да я накарат да си вземе отпуска и тогава той ще изгуби контрол над нея.
Отказа се и се зарови по-дълбоко в съзнанието ѝ, където мислите-рибки се стрелкаха насам-натам. Сега бяха по-ясни, повечето безинтересни.
Една, обаче… червената…
Показа се, щом помисли за нея, защото караше Сейди да мисли за нея.
Голяма червена риба.
Баща ѝ.
Той се пресегна и я хвана. Направи го с лекота. Беше почти парализиран, но в съзнанието на Сейди беше гъвкав като балетист. Баща ѝ системно я беше опипвал между шестата и единайсетата ѝ година. Накрая беше стигнал докрай и я беше чукал. Сейди казала на един учител и баща ѝ бил арестуван. Самоубил се, щом го пуснали под гаранция.
За да се забавлява, Брейди започна да пуска свои рибки в аквариума на Сейди Макдоналд: отровни рибки, които бяха преувеличение на собствените ѝ мисли, стаени в зоната на здрача между съзнанието и подсъзнанието ѝ.
Че е поощрявала баща си.
Че ѝ е харесвало да я опипва.
Че е виновна за смъртта му.
Че всъщност не е било самоубийство, а тя го е убила…
Сейди подскочи, притисна ръце до главата си и се извърна от прозореца. В мига, в който изхвърли Брейди от съзнанието си, отново му се зави свят и почувства, че пада. Тя го погледна, бледото ѝ лице беше изкривено от страх.
— Май за няколко секунди загубих съзнание — промълви и треперливо се засмя. — Но ти няма да ме издадеш, нали, Брейди?
Не, разбира се. След този случай му беше все по-лесно да прониква в главата ѝ. Вече не беше необходимо тя да гледа проблясъците на слънцето, отразявано от стъклата на колите в отсрещния паркинг; стигаше само да влезе в стаята. Сейди започна да отслабва. И преди не беше красавица, а сега погрозня. Понякога униформата ѝ беше мръсна, друг път идваше на работа със скъсани чорапи. Брейди продължи да ѝ внушава: „Ти го поощряваше, ти си виновна, не заслужаваш да живееш.“
Мамка му, намерил си беше чудесен лек против скуката.
Понякога болницата получаваше дарения и през септември 2012 пристигнаха дузина електронни устройства „Заппит“, изпратени или от компанията-производител, или от някоя благотворителна организация. Администраторът остави пратката в малката библиотека до параклиса. Един санитар я разопакова, разгледа устройствата, реши, че са старомодни и глупави, и ги остави на полица в дъното на помещението. През ноември Ал Библиотеката Брукс ги намери и си взе една.
Някои от игрите му харесваха, например тази, в която трябва да преведеш невредим прословутия Питфол Хари край бездни и отровни змии, но най-много му харесваше „Вирче с рибки“. Не самата игра, тя беше тъпа, а началната анимация. Сигурно щяха да му се присмиват, ако го споделеше, но за него това не беше майтап. Когато беше разстроен от нещо (например, когато брат му му се сърдеше, задето не е изнесъл боклука, за да го вземе колата, идваща в четвъртък, или когато проведеше неприятен телефонен разговор с дъщеря си от Оклахома), бавно плъзгащите се рибки и мелодийката го успокояваха. Понякога губеше представа за времето. Беше страхотно.
Една вечер, малко преди края на 2012, го осени гениална мисъл. Хартсфийлд в стая 217 не можеше да чете и не проявяваше интерес към книги или към музикални дискове. Ако някой му сложеше слушалки, ги дърпаше, докато ги свали, сякаш му се струваха ограничаващи. Нямаше да се справи и с бутончетата под екрана, обаче можеше да гледа демото на „Вирче с рибки“. Може би щеше да го хареса, или пък някоя от другите демо анимации. Ако станеше, може би някои от другите пациенти (в интерес на истината Ал никога не мислеше за тях като за зеленчуци) щяха също да ги харесат, а това щеше да е добре, защото някои от пациентите с мозъчни увреждания в Кофата понякога избухваха. Ако анимациите ги успокояваха, на лекарите, сестрите и санитарите — дори на хората от помощния персонал — щеше да им е по-лесно.