Можеше дори да му дадат премия. Надали, но нищо не пречи да си помечтаеш.
Един следобед в началото на декември 2012 влезе в стая 217 малко след като единственият редовен посетител на Брейди си беше тръгнал. Този посетител беше бивш детектив на име Ходжис, който бе изиграл решаваща роля в залавянето на Хартсфийлд, но в крайна сметка друг беше халосал по главата Брейди и му беше увредил мозъка.
Посещенията на Ходжис разстройваха Хартсфийлд. След като си тръгнеше, в 217 падаха разни неща, чешмата в банята сама се пускаше и се спираше, понякога вратата на банята се отваряше и затръшваше. Сестрите бяха виждали тези неща и бяха уверени, че ги предизвиква Хартсфийлд, но доктор Бабино заяви, че това е нелепо, че тъкмо такива истерични идеи хрумват на някои жени (макар че в Кофата работеха и доста мъже). Ал знаеше, че историите са верни, и не се смяташе за истерик. Тъкмо напротив.
Веднъж, минавайки край стаята на Хартсфийлд, чу някакво тракане, отвори вратата и видя щорите на прозореца да танцуват буги-вуги. Случи се след едно от посещенията на Ходжис. Изминаха около трийсет секунди, преди щорите да се укротят.
Макар че се опитваше да се държи приятелски с Ходжис (стараеше се да е дружелюбен с всички), Ал не го харесваше. Този човек сякаш злорадстваше, задето Хартсфийлд е в това състояние. Наслаждаваше се на бедата му. Ал знаеше, че Хартсфийлд е злодей, убил невинни хора, но какво значение имаше това, щом онзи, извършил престъпленията, вече не съществуваше? Беше останала само обвивката му. Какво от това, че можеше да мърда щорите или да пуска и да спира чешмата в банята? Не вредеше никому.
— Здравейте, господин Хартсфийлд — поздрави го през онази декемврийска вечер. — Донесох ви нещо. Искате ли да го погледнете?
Включи играта и пусна демото на „Вирче с рибки“. Рибките започнаха да плуват. Както винаги Ал се отпусна и си даде малко време да се наслади на усещането. Преди да обърне играта, та и Брейди да гледа екранчето, изведнъж се озова в крило А в другия край на болницата. Буташе количката с книгите, играта беше изчезнала.
Би трябвало да се разтревожи, обаче му се стори съвсем нормално. Чувстваше умора и му беше трудно да си събере мислите, но иначе беше добре. Щастлив. Погледна лявата си ръка и видя, че с химикалката, която винаги носеше в престилката си, е написал на дланта си голяма буква Z.
„Z като Зет Бой“ — помисли си и се засмя.
Брейди нямаше намерение да влезе в главата на Ал Библиотеката, обаче секунди след като старчокът погледна в играта в ръката си, той се озова в него. Не се усещаше като натрапник в главата на библиотекаря, защото сега тялото му беше на Брейди, както автомобил под наем щеше да е негов, докато го кара.
Съзнанието на библиотекаря още беше някъде там, обаче беше едва доловимо като успокояващото шумолене на котлето за парното в студен ден. И все пак Брейди имаше достъп до всички спомени на Алвин Брукс и до познанията му. Те бяха доста специализирани, защото преди да се пенсионира на петдесет и осем, Ал беше електротехник, по онова време известен като Брукс Електричката вместо като Ал Библиотеката. Ако Брейди искаше да поправи уред, дал на късо, щеше да се справи, само дето разбираше, че едва ли ще запази тази способност, щом се върне в своето тяло.
Мисълта за собственото му тяло го разтревожи и той се наведе над човека, свлечен на стола. Очите му бяха полуотворени, виждаше се само бялото. Езикът му беше провиснал. Брейди сложи старческата си ръка върху гърдите на Брейди и усети как се повдигат и спускат. Слава богу, дишаше, обаче изглеждаше ужасно. Станал беше само кожа и кости, същински скелет. Ето какво му беше причинил Ходжис.
Излезе от стаята и обиколи болницата, изпитвайки неописуемо въодушевление. Усмихваше се на всички. Със Сейди Макдоналд го беше страх да не се издъни. Още се безпокоеше, но не много. Сегашното преживяване беше много по-приятно. Тялото на Ал Библиотеката му пасваше като ръкавица. Подмина Ана Кори, отговорничката по поддръжката на крило А, и я попита как съпругът ѝ понася лъчетерапията. Тя каза, че Елис се справя доста добре предвид положението си, и му благодари, задето се интересува.
Във фоайето Брейди остави количката си пред мъжката тоалетна, влезе, седна на порцелановото гърне и разгледа заппита. Щом видя плуващите рибки, разбра какво се е случило. Идиотите, измислили тази игра, бяха постигнали (вероятно случайно) нещо повече от детско забавление — джаджата действаше хипнотично. Надали всеки би се поддал на хипнозата, но според Брейди много хора щяха да са уязвими, и то не само онези, получаващи леки епилептични пристъпи като Сейди Макдоналд.