Брейди се сещаше само за една млада жена. Мислеше да откаже, но любопитството му се бе върнало заедно със злонамереността (може и да бяха едно и също). Кимна и се опита да отметне косата, паднала в очите му.
Посетителката влезе плахо, сякаш очакваше стаята да е минирана. Брейди за първи път я виждаше с рокля и дори не би предположил, че тя притежава такава дреха. Косата ѝ обаче още беше късо подстригана, както докато работеха заедно в Киберпатрула на „Дискаунт Електроникс“, и тя още беше плоска като дъска. Спомни си шегата на някакъв комедиант: „Ако да нямаш цици е предимство, Камерън Диас щеше да е най-голямата звезда“. Все пак си беше сложила малко пудра, за да прикрие сипаничавата си кожа (изумително), и дори тъмно червило (още по-изумително). Носеше някакъв пакет.
— Здрасти, пич — каза Фреди Линклатър с нетипична срамежливост. — Как си?
Брейди мигом разбра, че неочакваното посещение му открива безброй възможности.
И се насили да се усмихне.
BADCONCERT.COM
Кора Бабино избърсва потта си с кърпата с монограм и намръщено поглежда монитора на охранителната система, монтиран в помещението за фитнес, намиращо се в мазето. Изминала е на пътечката едва шест километра от задължителните десет и мрази да я прекъсват, а особнякът се е върнал.
На вратата се позвънява и тя се ослушва за стъпките на мъжа си на горния етаж, но не ги чува. На монитора се вижда как старецът с овехтялата канадка стърчи пред вратата — прилича на бездомник като онези, които стоят на кръстовищата с табели с надписи от рода на „ГЛАДЕН И БЕЗРАБОТЕН“, „ВЕТЕРАН ОТ АРМИЯТА, МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ“.
— Мамка му — измърморва и превключва пътечката на пауза. Качва се по стълбите, отваря вратата към задния коридор и се провиква:
— Феликс! Твоят шантав приятел е! Онзи Ал!
Няма отговор. Мъжът ѝ сигурно е в кабинета и пак зяпа онази игра, в която явно се е влюбил. Първите няколко пъти, когато тя сподели с приятелките си от кънтриклуба за новото увлечение на съпруга си, то ѝ се струваше забавно. Не и сега. Той е на шейсет и три, прекалено стар за детински компютърни игри, и прекалено млад, за да е толкова отнесен — дали пък няма Алцхаймер в ранен стадий? Минавало ѝ е през ума и че странният приятел на Феликс е някакъв дилър на дрога, но ѝ се струва, че е твърде стар за такава „дейност“. А и ако иска дрога, съпругът ѝ спокойно може да се снабдява сам; според него половината лекари в „Кайнър“ са дрогирани поне през половината работно време.
Отново се позвънява.
— Луд умора няма — измърморва тя, тръгва към външната врата и с всяка крачка се дразни още повече. Тя е висока и мършава, усилените тренировки във фитнеса почти са заличили женските ѝ заоблености. Тенът ѝ, придобит през лятото на игрището за голф, е изсветлял до бледожълто и лицето ѝ е като на човек с хронично чернодробно заболяване.
Отваря вратата. Януарската нощ се втурва в антрето и студът смразява потните ѝ лице и ръце.
— Искам да знам кой сте — процежда тя — и какви ги вършите със съпруга ми. Нима искам прекалено много?
— Не, госпожо Бабино — отговаря старецът. — Понякога съм Ал. Понякога — Зет Бой. Тази вечер съм Брейди и, повярвайте, страхотно е да си навън, дори в такава мразовита нощ.
Кора поглежда ръката му:
— Какво има в тази бутилка?
— Краят на всичките ви тревоги — отговаря човекът с подлепената канадка. Думите му са последвани от приглушен пукот. Дъното на бутилката от безалкохолно се пръсва на парчета, отвътре изскачат обгорели метални влакна и се понасят във въздуха като пухчета от глухарчета.
Кора усеща как нещо я удря точно под спаружената лява гърда и си казва: „Ненормалникът ме удари!“ Опитва се да си поеме дъх и в първия момент не успява. Гръдният ѝ кош сякаш го няма, нещо топло се стича към долнището на анцуга ѝ. Все така опитвайки се да си поеме въздух, поглежда надолу и вижда върху синия плат разширяващо се червено петно.
Вдига очи и зяпва стареца на вратата. Той ѝ поднася каквото е останало от бутилката, сякаш е подарък, с който се извинява за появата си без предупреждение. Кора най-сетне успява да си поеме дъх, обаче гърлото ѝ се напълва с някаква течност. Тя започва да кашля, от устата ѝ пръска кръв.
Мъжът с канадката влиза в антрето и затваря вратата. Хвърля бутилката и блъсва Кора. Тя залита, събаря декоративна ваза от масичката до закачалката за палта и пада. Вазата се пръсва като бомба. Кора поема още една глътка въздух. „Давя се — мисли си, — давя се в собственото си антре.“ От устата ѝ отново блика кръв.
— Кора? — провиква се отдалеч Бабино. Гласът му е като на човек, който току-що се е събудил. — Кора, добре ли си?