Брейди вдига крака на Ал Библиотеката и с тежката работна обувка стъпва върху опънатите сухожилия на кльощавия врат на госпожа Бабино. От устата ѝ бликва още кръв; лицето ѝ със силен слънчев загар е изпръскано с кървави капки. Той я настъпва с всички сили. Чува се зловещо пращене. Очите ѝ изскачат… и се замъгляват.
— Не се даде лесно — отбелязва Брейди почти любезно.
Някъде се отваря врата. Някой тича по коридора, появява се Бабино. По пантофи е и носи халат върху абсурдна копринена пижама в стил Хю Хефнър. Посребрялата му коса, с която той толкова се гордее, е разчорлена. Брадата му е набола. Държи зелена игра „Заппит“, от която звучи мелодийката на „Вирче с рибки“: „Край морето, край морето, край красивото море…“ Зяпа жена си, просната в коридора.
— Край на тренировките ѝ — добавя Брейди със същия любезен тон.
— Какво НАПРАВИ? — изкрещява Бабино, сякаш не е очевидно. Изтичва до Кора и се опитва да коленичи до нея, обаче Брейди го хваща под мишниците и му попречва. Ал Библиотеката не е мускулест като създателя на бодибилдинга Чарлс Атлас, но е много по-силен от тялото-развалина в стая 217.
— Нямаме време за лигавене — казва Брейди. — Момичето на Робинсънови е живо, което налага промяна в плана.
Бабино го зяпа и се опитва да си събере мислите, обаче му се изплъзват. Умът му, някога така бърз, сега е замъглен. И вината е на този човек.
— Гледай рибките — подтиква го Брейди. — Ти твоите, аз — моите. И двамата ще се почувстваме по-добре.
— Не! — отказва Бабино. Иска да гледа рибките, вече му се ще да ги гледа постоянно, но го е страх. Брейди се стреми да прелее съзнанието си в неговото, сякаш е някаква странна вода, и след всеки път, когато се случи, в Бабино остава все по-малко от собствената му същност.
— Да — настоява Брейди. — Тази вечер трябва да си доктор Зет.
— Отказвам!
— Не си в позиция да отказваш. Скоро полицията ще почука на вратата ти. Или Ходжис, което е още по-лошо. Той няма да ти прочете правата, а направо ще те халоса с Бияча. Защото е подъл шибаняк. И защото ти имаше право. Ходжис знае.
— Аз няма… Не искам… — Бабино поглежда жена си. О, Боже, очите ѝ! Изцъклените ѝ очи… — Полицаите няма да повярват. Аз съм уважаван лекар! Женени сме от трийсет и пет години!
— Ходжис ще повярва. А когато захапе нещо, се превръща в Уаят Ърп. Ще покаже снимката ти на момичето на Робинсънови. Малката ще я погледне и ще каже: „Ами да, това е човекът, който ми даде играта в търговския център!“. А щом си дал на нея, вероятно си дал и на Джанис Елъртън. Момент! Да не забравяме Скапели.
Бабино зяпва и се опитва да осмисли казаното.
— Да не забравяме и лекарствата, които ми даваше. Може би Ходжис вече знае за тях, защото е щедър в подкупите, а повечето сестри в Кофата са наясно. Обществена тайна е, защото никога не си се старал да се прикриваш. — Брейди кара Ал Библиотеката да кимне. — Каква самоувереност, а?
— Витамини! — само това успява да изрече Бабино.
— Дори ченгетата няма да повярват, ако получат разрешение да прегледат документацията ти и компютърните ти файлове. — Брейди поглежда безжизнената Кора Бабино. — Да не забравяме жена ти. Как ще обясниш смъртта ѝ?
— Да беше пукнал, преди да те докарат до болницата! — възкликва Бабино. Гласът му прераства във вой. — Или на операционната маса. Ти си Франкенщайн!
— Не бъркай чудовището със създателя му — казва Брейди, макар да не вярва, че лекарят притежава таланта да създаде каквото и да било. Експерименталното лекарство може да е подпомогнало новите способности на него, Брейди, но не и възстановяването му. Убеден е, че го е постигнал сам, благодарение на силната си воля. — А сега ни предстои да посетим някого и не бива да закъсняваме.
— Жената-мъж.
Има дума за това, Бабино я знаеше някога, но сега е заличена от паметта му. Както името, което върви с нея. Не помни дори какво вечеря днес. Щом Брейди му влезе в съзнанието, на излизане взема малко със себе си. Спомените на Бабино. Знанията му. Същността му.
— Точно така, жената-мъж. Макар че си има термин за сексуалните ѝ предпочитания.
— Не! — шепне Бабино. — Не мърдам от тук.
Брейди вдига пистолета, дулото вече се вижда сред остатъците от импровизирания заглушител.
— Ако смяташ, че си ми необходим, правиш най-голямата грешка в живота си. И последната.
Бабино не продумва. Мисли си, че сънува кошмар и скоро ще се събуди.
— Ще дойдеш с мен, иначе утре икономката ще те намери проснат до жена ти — злощастни жертви на обир с взлом. Предпочитам да си довърша работата като доктор Зет — тялото ти е десет години по-младо от това на Брукс и е в добра форма, — обаче ще те ликвидирам, ако се наложи. Освен това ще е подло да те изправя лице в лице с Кърмит Ходжис. Този тип е гадняр, Феликс. Идея си нямаш какъв мръсник е.