Бабино гледа стареца с подлепеното яке и вижда Хартсфийлд да се взира през воднистите сини очи на Ал Библиотеката. Устните му треперят и са влажни от слюнка. Очите му са пълни със сълзи. Брейди си мисли, че с тази разрошена побеляла коса Бабстър прилича на Алберт Айнщайн на снимката, на която известният физик се плези.
— Как стигнах дотук? — простенва Бабино.
— Като всички — меко казва Брейди. — Стъпка по стъпка.
— Защо ти беше да погваш момичето? — избухва Бабино.
— Беше грешка — признава Брейди. По-лесно е да признае това, отколкото цялата истина: нямаше търпение. Искаше да се отърве от сестрата на косящото морави негро, преди някой по-важен от нея да отвлече вниманието му. — Престани да се вайкаш и гледай рибките. Искаш, нали?
Да, иска. Това е най-страшното. Въпреки всичко, което вече знае, Бабино иска.
Гледа рибките.
Слуша мелодийката.
След малко отива в спалнята да се преоблече и да извади пари от сейфа. Преди да излязат, се отбива в банята — аптечката е заредена и с неговите лекарства, и на жена му.
Брейди се качва на беемвето на Бабино и оставя на улицата раздрънкания шевролет. Зарязва и Ал Библиотеката, който е заспал на дивана.
Приблизително по времето, когато Кора Бабино отваря външната врата за последен път, Ходжис седи в дневната на семейство Скот на Олгуд Плейс само на пресечка от Тийбъри Лейн, където живеят Робинсънови. Изпи няколко обезболяващи, преди да слезе от колата, и сега се чувства сравнително добре.
Дайна Скот седи на дивана между двамата си родители. Тази вечер изглежда малко по-голяма от възрастта си заради грима — току-що се е върнала от репетиция в гимназия „Норт Сайд“, където театралният клуб поставя мюзикъла „Господата Фантастик“. Тя играе Луиза, информира го Анджи Скот, страхотна възможност. (Думите ѝ карат Дайна да завърти очи.) Ходжис седи срещу тях на кресло, подобно на онова в собствената му дневна. От дълбоката вдлъбнатина на седалката заключава, че е любимото на Карл Скот.
На масичката пред дивана стои яркозелена игра „Заппит“. Дайна я донесе от стаята си веднага, от което Ходжис заключава, че играта не е била погребана под купища спортно оборудване в килера или зарязана в прахоляка под леглото. Не е била забравена и в училищното шкафче на Дайна. Не, била ѝ е под ръка. Което означава, че я е ползвала, колкото и да е старомодна.
— Тук съм по молба на Барбара Робинсън — казва им той. — Днес я е блъснал пикап…
— Майко мила! — възкликва Дайна и притиска длан до устата си.
— Добре е — успокоява я Ходжис. — Само кракът ѝ е счупен. Ще остане в болницата тази вечер, но ще си бъде вкъщи утре и вероятно ще е на училище другата седмица. Можеш да се подпишеш на гипса ѝ, ако още правите така.
Анджи прегръща дъщеря си през раменете и пита:
— Какво общо има злополуката с играта на Дайна?
— Ами, Барбара имаше същата и за малко не я е погубила — ударило я електричество. — Предвид казаното от Холи, докато идваше насам, не е лъжа. — Пресичала улицата, докато зяпала в екранчето, за миг в главата ѝ всичко се объркало и понечила да слезе на платното. В последния момент едно момче я блъснало встрани, иначе е щяло да се случи непоправимото.
— Боже! — изпъшква Карл.
Ходжис се привежда към Дайна:
— Не знам колко от тези джаджи са дефектни, но от случилото се с Барб и от другите инциденти, за които знаем, можем да съдим, че поне няколко не работят.
— Нека това ти е за урок — казва Карл на дъщеря си. — Следващия път, когато някой ти предложи нещо безплатно, внимавай.
Тя отново завърта очи — типична тийнейджърска мимика, изразяваща досада.
— Любопитен съм откъде си взела играта. Доста е загадъчно, защото компанията-производител не е продала много бройки. След фалита ѝ акциите ѝ били изкупени от друга компания, която пък преди две години обявила банкрут. Навярно ще си кажете, че игрите са били продадени, за да се покрият донякъде загубите…
— Или унищожени — намесва се Карл. — Така правят с непродадените книги с меки корици.
— Да, знам. Е, Дайна, откъде я взе?
— Влязох в уебсайта — обяснява тя. — Не съм загазила, нали? Не знаех, че е незаконно, обаче татко казва, че непознаването на закона не е оправдание.
— Не си направила нищо лошо — уверява я Ходжис. — В кой уебсайт?
— Badconcert.com. Потърсих го на телефона си, когато мама ми се обади по време на репетицията, че ще дойдете, но е изчезнал. Сигурно са раздали всички игри.