Внезапно се появява една розова. Ходжис я чуква с пръст, обаче тя е твърде бърза и му се изплъзва.
— Мамка му! — промърморва той. За миг отклонява поглед към тъмната витрина на ателието за химическото чистене, защото усеща, че му се доспива. Със свободната си ръка леко зашлевява първо лявата, после дясната си страна, и отново се вглежда в екрана. Сега там има много повече рибки, плуващи насам-натам.
Задава се още една розова и този път той я уцелва, преди да се изплъзне в левия край на екрана. Примигва (сякаш казва: „О’кей, Бил, този път ме спипа“), обаче не се появява цифра. Ходжис зачаква следващата и щом я зърва, чука с пръст върху нея. Отново няма цифра, само розова рибка, каквато не съществува в реалността.
Сега мелодийката му се струва по-силна и по-бавна. „Наистина има някакво леко въздействие — мисли си той. — Вероятно е случайност, обаче го усещам.“
Изключва играта. Просветва надпис „БЛАГОДАРЯ, ЧЕ ИГРАХТЕ. ДО СКОРО“, после екранчето потъмнява. Ходжис поглежда часовника на таблото и с изненада установява, че се е взирал в играта повече от десет минути. Сторили му се бяха като две-три. Максимум пет. Дайна не беше споменала да е губила представа за времето, докато е гледала демото на „Вирче с рибки“, но пък той не я беше питал, нали така? От друга страна, беше изгълтал доста силни обезболяващи таблетки, които вероятно бяха изиграли роля в случилото се. Разбира се, ако се беше случило нещо.
Така или иначе нямаше цифри.
Розовите рибки бяха най-обикновени, ако не се брои странният им цвят.
Ходжис пъха играта и мобилния си телефон в джоба на палтото си и отново потегля към дома си.
Фреди Линклатър — някогашната колежка на Брейди в сервиза за компютри, преди светът да открие, че той е чудовище — седи до кухненската маса и с един пръст върти фласката, докато чака мъжа с тузарското куфарче.
Той нарича себе си доктор Зет, но Фреди не е глупачка. Знае името, което отговаря на инициалите на куфарчето: Феликс Бабино, завеждащ неврологията на Окръжна болница „Кайнър“.
Дали той знае, че тя е наясно? Предполага, че знае, обаче не ѝ пука. Но има нещо странно. Много странно. Той е прехвърлил шейсетте, обаче ѝ напомня на доста по-млад човек. На човека, който е най-известният (по-скоро печално прочул се) пациент на Бабино.
Фласката се върти, ли върти. От едната ѝ страна е гравирано „ГХ & ФЛ завинаги“. Е, завинагито продължи само около две години и Глория Холис отдавна излезе от живота на Фреди. Бабино — или доктор Зет, както се представя (като някой злодей от комикс) — донякъде е виновен за това.
— В него има нещо зловещо — казваше Глория. — И в по-възрастния. Парите също са зловещи. Твърде много са. Не знам в какво си се забъркала, Фред, обаче рано или късно ще те улучи като бумеранг и не желая да съм косвена жертва.
Освен това Глория си беше паднала по друга жена, изглеждаща доста по-добре от кльощавата Фреди с конската физиономия, и… не ѝ се мисли за това, не!
Фласката се върти, ли върти.
Всичко изглеждаше толкова просто в началото, а и как можеше да откаже парите? Не беше спестила много, докато работеше в Киберпатрула на „Дискаунт Елекроникс“, а работата като компютърен специалист на свободна практика, която намираше след затварянето на магазина, едва стигаше да не остане без покрив над главата. Друго щеше да е, ако притежаваше това, което бившият ѝ шеф Антъни Фробишър наричаше „човешки умения“, но те не бяха силната ѝ страна. Когато старчокът, който се представяше като Зет Бой ѝ направи предложение (Боже мили, това си беше същински псевдоним от комикс), ѝ дойде като дар от Бога. Живееше в скапан апартамент в квартал в южната част на града, презрително наричан „Раят на селяндурите“, и пак изоставаше с плащането на наема въпреки парите, които онзи ѝ беше дал. Нима можеше да откаже пет хиляди долара? Я стига!
Фласката се върти, ли върти.
Старчокът закъснява, може и да не дойде — вероятно така е най-добре.
Фреди помни как той огледа двустайния апартамент и хартиените пликове, в които бяха натъпкани дрехите ѝ и повечето ѝ вещи (тя си ги представяше натрупани около нея, когато спи под моста на Околовръстното).
— Трябва ти по-голям апартамент — заяви той.
— Да, и на фермерите в Калифорния им трябва повече дъжд. — Спомня си как погледна в плика, който старецът ѝ подаде. Как прокара пръст по банкнотите и колко успокояващ беше звукът на петдесетачките. — Не е зле, но като се разплатя с всички, на които дължа пари, няма да остане много. — Можеше да преметне повечето кредитори, обаче нямаше намерение да осведомява старчока.