— Ще има още, а шефът ми ще се погрижи да ти наеме апартамент, където ще приемаш пратки.
В главата ѝ се включи предупредителна аларма:
— Ако става дума за наркотици, аз съм пас. — Подаде му плика с парите, колкото и да не ѝ се искаше.
Той го отблъсна с презрителна гримаса:
— Никакви наркотици. Всичко е законно.
И ето я, обитава апартамент близо до езерото. Не че от шестия етаж се разкрива изглед към езерото, нито пък жилището е палат. Далеч е от дворец, особено през зимата. Езерото само се провижда между по-новите високи сгради, за сметка на което вятърът фучи между тях, а през януари вятърът е леден. Настроила е смехотворния климатик на двайсет и седем градуса, въпреки това е навлякла три ризи и носи дълги гащи под панталона със странични джобове. „Раят на селяндурите“ е в миналото, което не е малко, но въпросът си остава: достатъчно ли е?
Фласката се върти, ли върти. „ГХ & ФЛ завинаги.“ Само че нищо не е завинаги.
Домофонът иззвънява и тя подскача. Взима фласката — единственият ѝ спомен от славните дни с Глория — и тръгва към вратата. Потиска желанието да заговори с фалшивия руски акцент. Независимо дали се нарича доктор Бабино или доктор Зетнещо този тип я плаши. Не е като откачените дилъри на метамфетамини в предишния ѝ скапан квартал, в него има нещо страшно, което тя не проумява. Най-добре да не играе игрички и да се моли да не се окаже в прекалено голяма беда заради тази история.
— Прословутият доктор Зет ли е?
— Разбира се.
— Закъснявате.
— Да нямаш по-важна работа, Фреди?
Не, няма. Всичко, което прави напоследък, не е кой знае колко важно.
— Носите ли парите?
— Разбира се! — нетърпеливо се тросва той.
Старчокът, с когото се беше впуснала в тази авантюра, също беше нетърпелив. С доктор Зет не си приличаха по нищо, но говореха и се държаха еднакво, все едно бяха братя. Само дето напомняха на Фреди за друг човек, някогашен неин колега. За онзи, който се оказа Мистър Мерцедес.
Не иска да мисли по въпроса, както и за хакерските номера, които прави по искане на доктор Зет. Натиска копчето на домофона.
Чака го до вратата и отпива глътка скоч, за да си даде кураж. Пъха бутилката в джоба на ризата, която е под горната, сетне се пресяга до джоба на онази отдолу, в който държи ментовите бонбони. На доктор Зет надали ще му дреме, ако дъхът ѝ мирише на алкохол, но когато работеше в „Дискаунт Електроникс“, след като консумираше алкохол, винаги лапваше ментов бонбон, а старите навици трудно се забравят. От джоба на най-горната риза изважда кутия „Марлборо“ и запалва цигара. Така напълно ще замаскира миризмата на уиски и ще се успокои, а пък ако господинът се отврати от дъха ѝ, вонящ на цигара, да ходи да търкаля аспирини.
— Този тип те настани в доста сносен апартамент и ти плати почти трийсет хиляди през последната година и половина — беше изтъкнала Глория. — Висока цена за нещо, което всеки сносен хакер може да направи насън, поне според теб самата. Защо е избрал тъкмо теб? И защо парите са толкова много?
Още въпроси, за които Фреди не иска да мисли.
Всичко започна със снимката на Брейди и майка му. Намери я в склада на „Дискаунт Електроникс“ малко след като персоналът бе информиран, че магазинът в търговския център на Бърч Хил прекратява дейността си. Шефът им Антъни Тоунс Фробишър сигурно беше взел снимката от работното място на Брейди и я беше захвърлил в склада, след като стана известно, че Брейди е печално прочулият се Убиец с мерцедеса. Фреди не беше близка с Брейди (макар навремето да бяха водили няколко смислени разговора за половата идентичност). Вярно, че уви в хартия фотографията и я занесе в болницата, но решението ѝ беше спонтанно. А няколкото посещения при Брейди след това бяха предизвикани от любопитство, съчетано с малко гордост заради реакцията му. Той се беше усмихнал!
— Реагира на присъствието ви — каза старшата сестра Скапели след поредното ѝ посещение. — Много е необичайно.
Когато Скапели замени Беки Хелмингтън, Фреди вече знаеше, че мистериозният доктор Зет, който я снабдява с пари, всъщност е доктор Феликс Бабино. Не ѝ се мислеше и за това. Нито за кашоните, които започнаха да пристигат от Тера Хоут, Индиана, по Ю Пи Ес. Нито за хакерството. Специализира се в това да не мисли, защото веднъж започнеш ли, някои неща стават очевидни. И всичко беше заради проклетата снимка. Сега ѝ се иска да беше устояла на порива да я занесе в болницата, но майка ѝ казваше: „След дъжд качулка“.