— Между 2007 и 2012 групата е направила шест национални турнета. Първите четири били спонсорирани от компанията за производство на мюсли „Шарп“ и на концертите раздавали безплатни мостри. Последните две участия, включително това в концертна зала „Минго“, били спонсорирани от „Пепси“.
— Тоест „Сънрайз Сълюшънс“ не са сред спонсорите.
— Точно така.
— Благодаря, Холи. До утре.
— Да. Вечеряш ли?
— Тъкмо сядам.
— Добре. И гледай да посетиш Барбара, преди да започнеш лечението. Хубаво е да е заобиколена от приятели, защото каквото и да не ѝ е било наред, още я държи. Каза, че сякаш било оставило следа от слуз в съзнанието ѝ.
— Непременно ще отида — уверява я Ходжис, но по независими от него причини няма да изпълни обещанието си.
Брейди ли сте?
Феликс Бабино, който понякога се представя като Майрън Заким, понякога като доктор Зет, се усмихва. Лицето му с наболата брада се сбръчква и става зловещо. Тази вечер е с пухкава ушанка вместо с меката шапка с тясна периферия и побелялата му коса стърчи отстрани. На Фреди ѝ се иска да не го е питала, да не го е пускала да влезе, дори да не е чувала за него. Ако е Брейди, той е като ходеща къща с призраци.
— Не питай, за да не те излъжа — отговаря старчокът.
Иска ѝ се да смени темата, обаче не може:
— Защото говорите като него. И хакнатата програма, която донесе другият човек след пристигането на кашоните… беше на Брейди, доколкото го познавам. Все едно го е подписал.
— Брейди Хартсфийлд е почти в кататония и едва ходи, камо ли да пише хак за старомодни електронни игри, някои от които отгоре на всичко се оказаха и дефектни. Не си получих парите от копелдаците от „Сънрайз Сълюшънс“, което адски ме дразни.
„Адски ме дразни.“ Фраза, която Брейди използваше често в дните на Киберпатрула, обикновено по адрес на шефа им или на малоумен клиент, който беше разлял кафе върху компютъра си.
— Платено ти е много щедро, Фреди, и почти приключваме. Престани да ровиш, става ли? — Минава край нея, без да дочака отговора ѝ, слага куфарчето на масата и го отваря. Изважда плик с инициалите ѝ, написани отгоре. Буквите са с обратен наклон. През годините в „Дискаунт Електроникс“ е виждала същия почерк на стотици ордери, попълвани от Брейди. — Десет хиляди — добавя. — Последна вноска. Сега се хващай за работа.
Фреди се пресяга за плика и промърморва:
— Не е необходимо да присъствате. Всичко става автоматично, все едно нагласяваш алармата на часовник.
„А и ако си Брейди, можеш да го направиш и сам — добавя наум. — Добра съм в тези неща, но ти беше по-добър.“
Той обаче не ѝ позволява да вземе плика:
— Ще остана. Не че ти нямам доверие.
„Да бе, не на мен тия“ — мисли си тя.
Доктор Зет зловещо се усмихва и лицето му отново се сбръчква:
— А и кой знае? Може да извадим късмет и да видим първия „удар“.
— Бас държа, че повечето хора, получили игрите, вече са ги изхвърлили. Това е само тъпа играчка, а и някои не работят, както изтъкнахте.
— Не бери грижа за това — казва доктор Зет и пак се усмихва. Очите му са зачервени, сякаш се е напушил с трева.
Фреди мисли да го пита какво точно правят, какво точно се надява да постигне… но вече има представа, а ѝ не иска да научи отговора. Освен това ако този човек е Брейди, каква вреда може да причини? Брейди имаше стотици идеи, всичките смахнати.
Е, не всички. Повечето.
Повежда го към спалнята за гости, която е превърнала в команден център — електронно убежище, за каквото винаги е мечтала и никога не е могла да си позволи, и необходимостта от което Глория — красива, със заразителен смях и с „човешки умения“, никога не би разбрала. Тук подовото отопление е изключено и температурата е по-ниска, отколкото в другите помещения. На компютрите не им е студено.
— Хайде — подканва я той. — Направи го.
Тя сяда зад първокласния настолен „Макинтош“ с двайсет и седем инчов монитор, включва го и въвежда паролата си — случайна поредица от цифри. Има директория, озаглавена Z, която отваря с друга парола. Файловете са наречени Z-1 и Z-2. Използва трета парола, за да отвори Z-2, после бързо затраква по клавиатурата. Доктор Зет стои зад нея. Отначало присъствието му я разсейва, но после това, което прави, я поглъща изцяло. Както винаги.
Не ѝ отнема много време; доктор Зет ѝ е дал програмата и да я стартира е като детска игра. Вдясно от компютъра на висока етажерка стои сигнален ретранслатор. Когато приключва, тя натиска едновременно клавишите КОМАНДА и Z и ретранслаторът се включва. Появява се една-единствена дума в жълто: ТЪРСЕНЕ. Мига като светофар на изоставено кръстовище.