— Кърмит? Чу ли какво казах?
— Да. Бях се замислил. Скапели имала ли е някакви посетители снощи?
— Не мога да ти кажа, защото съседите не са разпитвани. Било е самоубийство, не убийство.
— И Оливия Трилони се самоуби — отбелязва Ходжис. — Помниш ли?
Сега Пийт не продумва. Разбира се, че си спомня. Помни и че ѝ помогнаха да се самоубие. Хартсфийлд инсталира на компютъра ѝ програма, която ѝ внуши, че я преследва призракът на млада майка, убита пред Общинския център. Освен това повечето хора в града смятаха, че е допринесла за трагедията, като е оставила на таблото ключа за мерцедеса.
— Брейди открай време си пада по…
— Знам по какво — прекъсва го Пийт. — Не се налага да го обсъждаме. Имам и друга информация…
— Казвай.
— Вчера около пет следобед разговарях с Нанси Олдърсън.
„Браво! — мисли Ходжис. — Не отчиташ дейност през последните си седмици като ченге, а действаш.“
— Тя каза, че госпожа Елъртън вече била купила нов компютър на дъщеря си. За онлайн курса. Бил в нишата под стълбището към мазето, още неразопакован. Елъртън искала да го подари на Мартийн за рождения ѝ ден идния месец.
— С други думи, имала е планове за бъдещето. Не като жена, която се кани да се самоубие, нали?
— Не, не бих казал. А сега затварям, Кърм. Топката е у теб. Отиграй я или се откажи. Както решиш.
— Благодаря. Оценявам жеста.
— Да можеше да е като едно време… — промърморва Пийт. — Щяхме да разнищим тази история и да ударим джакпота.
— Но не е. — Ходжис отново разтрива корема си, сякаш така ще прогони болката.
— Не, не е. А ти се вземи в ръце, хапвай повече, качи някое и друго кило.
— Ще се опитам — обещава Ходжис, но Пийт вече е затворил.
Измива си зъбите, взема едно обезболяващо и бавно си облича пижамата. После си ляга, взира се в тъмнината и чака съня или утрото — което дойде първо.
След като се преоблича с дрехите на доктор Бабино, Брейди взема от бюрото служебната му карта, понеже с нея се отключват всички врати в „Кайнър“. В десет и половина (когато Ходжис вечеря пред телевизора) я използва за първи път, за да вкара колата в служебния паркинг зад главната сграда на болницата. Паркингът е препълнен през деня, но по това време има много свободни места. Брейди спира така, че да е възможно най-далеч от ярката светлина на външните лампи. Избутва назад седалката на луксозното возило на доктор Б. и изключва двигателя.
Задрямва и се озовава сред мъглявина от несвързани спомени, единственото, което е останало от Феликс Бабино. Усеща вкуса на ментовото червило на първото момиче, което е целувал — Марджъри Патерсън в началното училище „Ийст Джуниър“ в Джоплин, Мисури. Вижда баскетболна топка с Марката „Войт“, написана с избледнели черни букви. Усеща топлината в анцуга си, когато се напикава, докато оцветява книжки, скрит зад големия зелен диван на дядо си.
Явно спомените от детството си отиват последни.
Малко след два през нощта се стряска от яркия спомен как баща му го зашлевява, задето си играе с кибрит на тавана на къщата, стряска се и се събужда зад волана на беемвето. За момент най-яркият детайл от този спомен остава: вена, пулсираща на почервенялата шия на баща му, точно над яката на синята му спортна риза „Айзод“.
После отново си е Брейди, вселен в тялото на Бабино.
Докато беше затворен в стая 217 и в парализираното си тяло, Брейди разполагаше с дълги месеци, през които да крои планове, да ги преразглежда и да ги променя. Е, допусна и грешки (например съжаляваше, че е използвал Зет Бой, за да прати съобщение на Ходжис през „Синия чадър“, освен това трябваше да изчака, преди да погне Барбара Робинсън), но прояви постоянство и ето че е на ръба на успеха.
Десетки пъти е преговарял мислено тази част от операцията наум и сега напредва уверено. С картата на Бабино отваря вратата с надпис „ПОДДРЪЖКА“. На горните етажи звукът от агрегатите и от медицинската апаратура напомня приглушено бучене, обаче тук, долу, е като непрекъснато гърмене, а облицованият с плочки коридор е горещ и задушен. Обаче няма жив човек, както очакваше. Градските болници никога не спят, но в ранните утринни часове притварят очи и задрямват.