Няма никого в стаята за почивка на персонала по поддръжката, както и в банята, и в съблекалнята зад нея. Някои шкафчета са заключени с катинари, обаче вратичките на повечето са открехнати. Брейди ги отваря една след друга, оглежда дрехите в тях, докато открива сива риза и работни панталони, които са приблизително неговия размер… тоест размерът на добрия чичо доктор. Преоблича се, като не забравя да прехвърли шишенцето с болкоуспокояващи таблетки, което взе от аптечката на семейство Бабино. На закачалка до банята вижда идеалното допълнение: бейзболна шапка на „Граундхогс“ в червено и синьо. Взема я и я нахлупва над челото си, като се уверява, че побелялата коса на Бабино не се вижда.
Прекосява цялото крило и завива вдясно към пералнята на болницата, където е влажно и горещо като в коридора. Две работнички седят на пластмасови столове пред две редици гигантски сушилни „Фошан“. И двете спят дълбоко, на скута на едната са се пръснали бисквитки във формата на животинки, изпадали от преобърнатата кутия. След пералните машини има две колички за пране. Едната е пълна с болнични нощници, другата — с чисти чаршафи. Брейди взема купчина нощници, слага ги върху прилежно сгънатите чаршафи и подкарва количката по коридора.
Сменя асансьора и минава през топлата връзка, за да стигне до Кофата. По пътя вижда четирима души. Две сестри, които си шепнат пред складово помещение, и двама стажанти, разположили се в стаята за почивка на лекарите — гледат нещо на екрана на един лаптоп и тихичко се смеят. Никой не обръща внимание на човека, свел глава над претоварената количка с изпрани дрехи.
Има опасност да го забележат — и може би да го разпознаят — в манипулационната по средата на Кофата. Но едната сестра реди пасианс на компютъра си, а другата пише нещо, подпряла глава на свободната си ръка. С крайчеца на окото си тя зърва човека в коридора и без да вдигне глава, го пита как е.
— Добре — отговаря Брейди. — Обаче навън е адски студ.
— Аха, а и казаха, че ще вали сняг. — Тя се прозява и се връща към работата си.
Брейди продължава по коридора и спира близо до стая 217. Една от малките тайни на Кофата е, че тук стаите на пациентите са с две врати — едната с номера на стаята, другата без надпис. Тези с надписите са към килерите, което позволява да бъдат зареждани през нощта, без да безпокоят пациентите… или неспокойните им съзнания. Брейди взема няколко нощници, оглежда се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и се вмъква в помещението зад немаркираната врата. Миг по-късно гледа надолу към себе си. С години подведе всички, че Брейди Хартсфийлд е онова, което хората от персонала наричат (само помежду си) зеленчук, куха лейка или САННВ — Свети, Ама Няма Никой Вкъщи. Сега наистина е точно това.
Навежда се и погалва страната си с леко набола брада. Прокарва пръст по затворения клепач, усеща изпъкналата очна ябълка отдолу. Вдига едната ръка, сгъва я в лакътя и я слага с дланта нагоре върху завивката. Изважда от джоба на чуждия сив панталон шишенцето с хапчета и изсипва около половин дузина в дланта си. „Изгълтай ги! — мисли си. — Сега ти си зеленчукът. Свършено е с теб.“
За последен път прониква в ума на Бабино. Вече не се нуждае от „Заппит“, за да го направи, нито пък се тревожи, че онзи ще поеме контрол и ще избяга, надавайки кански писъци. Щом съзнанието на Брейди го няма, кухата лейка е Бабино. Останал е само споменът за спортната риза на баща му.
Брейди се оглежда като човек в хотелска стая, който проверява да не е забравил нещо, преди да напусне хотела. Нещо закачено в гардероба? Паста за зъби в банята? Или копче за ръкавели под леглото.
Не. Всичко е събрано и стаята е празна. Стиска юмрук, ненавиждайки бавното движение на пръстите — свиват се трудно, като че ли ставите са пълни с тиня. Отваря уста и пуска вътре хапчетата. Сдъвква ги. Бабино се е свлякъл на пода като парцалена кукла. Брейди преглъща. И пак. Ето. Готово. Стиска клепачи и когато отново отваря очи, вижда пантофите под леглото. Брейди Хартсфийлд няма да ги носи никога повече.
Изправя се на краката на Бабино, поотупва се и поглежда за последно тялото, което бе негово почти трийсет години. Тялото, което престана да му служи след втория удар по главата в концертна зала „Минго“, миг преди да задейства пластичния експлозив, прикрепен под инвалидната количка. Навремето би се тревожил, че тази драстична стъпка ще се окаже грешка, че съзнанието му и всичките му велики планове ще умрат с тялото му. Вече не. Пъпната връв е прерязана. Преминал е Рубикон.