„Сбогом, Брейди — мисли си. — Радвам се, че се запознахме.“
Този път, когато минава с количката край манипулационната, сестрата, която редеше пасианс, я няма, вероятно е в тоалетната. Другата е заспала.
Но часът е четири без петнайсет, а му предстои още много работа.
Преоблича се отново с дрехите на Бабино, напуска болницата по същия път и потегля с колата към Шугър Хайтс. Самоделният заглушител на Зет Бой е сдал багажа, а изстрелът вероятно ще предизвика суматоха в най-шикозния квартал на града (където наемните копои на Охранителна агенция „Бдителност“ винаги са наблизо), затова Брейди се отбива на Вали Плаза. Паркингът е празен, няма полицейски коли; той спира пред товарната рампа на „Мебели за дома на ниска цена“.
Боже, колко е хубаво да си навън! Великолепно е!
Заобикаля беемвето, вдишва дълбоко студения зимен въздух и увива ръкава на скъпото зимно палто на Бабино около късото дуло на пистолета 32 калибър. Няма да е като заглушителя на Зет Бой и той осъзнава, че поема риск, обаче не много голям. Само един изстрел. Първо поглежда нагоре — иска да види звездите, но небето е покрито с облаци. Е, ще има и други нощи. Много. Вероятно хиляди. В крайна сметка няма да е винаги в тялото на Бабино.
Прицелва се и стреля. В предното стъкло на беемвето се появява малка кръгла дупка. Тук идва другата опасност — да измине последната миля до Шугър Хайтс с дупка от куршум в стъклото точно над волана, но по това време улиците на предградията пустеят и ченгетата дремят, особено в по-хубавите квартали.
Два пъти вижда приближаващи се фарове и затаява дъх, обаче и двата автомобила го подминават, без да намалят скорост. Януарският вятър свисти през дупката в стъклото. Стига до тузарския дом на Бабино без инциденти. Този път не е нужно да въведе кода на алармата — само натиска копчето за отваряне на вратата, прикрепено на сенника на беемвето. Стига до края на алеята, излиза на заснежената морава, колата подскача, преминавайки над купчина твърд сняг, прегазва един храст и спира.
Отново у дома, отново у дома, тра-ла-ла.
Единственият проблем е, че забрави да донесе нож. Може да вземе от къщата, и там има работа, но не му се влиза два пъти. Предстои му дълъг път, преди да си позволи да заспи, и няма търпение да потегли. Отваря отделението за вещи между предните седалки и започва да рови. Със сигурност конте като Бабино държи вътре резервни пилички за нокти, ножичка… дори нокторезачка ще е от полза… обаче няма нищо. Надниква в жабката и в папката с документите на беемвето (кожена, разбира се), открива ламинирана карта на застрахователното дружество „Олстейт“. Ще свърши работа без проблем. Сигурно затова рекламата на „Олстейт“ твърди, че с тяхната застраховка никога нямаш проблеми.
Брейди запретва ръкава на кашмиреното палто на Бабино и на ризата под него, после прокарва ъгълчето на картата по ръката си. Остава само тънка червена линия. Прави го отново, като натиска по-силно и устните му се разтеглят в грозна гримаса. Този път разрезът е по-дълбок и потича кръв. Той слиза от колата, като държи ръката си вдигната, после се навежда в купето. Накапва с кръв първо седалката, после изстисква няколко капки по долната част на кормилото. Не е много, но повече не е необходимо. Не и в комбинация с дупката от куршум в предното стъкло.
Качва се по стълбите на верандата, като взема по две стъпала наведнъж — всеки подскок е като оргазъм. Кора лежи под закачалката в коридора и си е все така мъртва. Ал Библиотеката още спи на дивана. Брейди го разтърсва и когато онзи само изръмжава, го сграбчва с две ръце и го събаря на пода. Ал отваря очи.
— А? К’во? — Изглежда замаян, но погледът му не е съвсем празен. В оплячкосаната му глава вероятно не е останало нищо от Ал Брукс, но още има малко от човека, създаден от Хартсфийлд.
— Здравей, Зет Бой. — Брейди кляка до него.
— Ей — изграчва Ал и се опитва да седне. — Мараба, доктор Зет. Наблюдавам къщата, както ми заръчахте. Жената — оная, дето още може да ходи, — често използва играта. Гле’ам я от гаража отсреща.
— Вече не е нужно да го правиш.
— Тъй ли? Ама ние къде сме?
— В дома ми — обяснява Брейди. — Ти уби жена ми.
Зет Бой зяпва и се взира в белокосия мъж. Дъхът му вони, обаче Брейди не се отдръпва. Лицето на Зет Бой постепенно започва да се сбръчква, все едно гледаш на забавен каданс автомобилна катастрофа.
— Убил?… А, не!
— Да.
— Не! Никога не бих ѝ посегнал!
— Обаче го направи. Но само защото аз ти наредих.