— Вече не се налага. Да преговорим. Кой уби жена ми?
— Аз, ама не бях виновен. Бях хипнотизиран и нищичко не помня. — Зет Бой заплаква. — Ще се върнете ли, докторе?
Брейди се усмихва, лъсват скъпите зъбни коронки на Бабино.
— Разбира се — казва и машинално завърта очи нагоре и наляво.
Наблюдава как старецът се дотътря до грамадния скъп телевизор, окачен на стената, и пише огромно Z на екрана. Не е наложително да напише буквата навсякъде на местопрестъплението, обаче според Брейди ще са симпатична подробност, особено когато полицията попита бившия Ал Библиотеката за името му и той отвърне, че се казва Зет Бой. Буквата Z е като допълнителна украса на фино изработено бижу.
Брейди тръгва към входната врата и пътьом отново прескача Кора. Слиза с подскоци по външните стълби и като се озовава долу, изпълнява танцова стъпка, щракайки с пръстите на Бабино. Малко е болезнено, понеже докторът има лек артрит, но какво толкова? Той знае какво е истинска болка и тази не му прави впечатление.
Подтичва до малибуто на Ал. В сравнение с беемвето на покойния доктор Бабино това е скапана таратайка, но ще го закара докъдето трябва. Включва двигателя и се намръщва, щом от радиото зазвучава класическа музика. Превключва на БАМ-100 и попада на парче на „Блек Сабат“ от времето, когато Ози още беше готин. Поглежда за последно беемвето, паркирано напреки на моравата, и потегля.
Предстои му много път, преди да си позволи да заспи, но му предстои да направи нещо вълнуващо, черешката на тортата. За да го свърши, не му е необходима Фреди Линклатър, а само лаптопът на доктор Б. Вече е разкъсал оковите.
Свободен е.
Приблизително по времето, когато Зет Бой доказва, че още може да брои до десет, покритите със засъхнала кръв мигли на Фреди Линклатър се отлепят. Открива, че се взира в опулено кафяво око. След няколко дълги минути решава, че не е око, а само шарка в дървото, която прилича на око. Лежи на пода и я мъчи най-ужасният махмурлук в живота ѝ, по-лош дори от онзи след щурия купон по случай двайсет и първия ѝ рожден ден, когато смеси метамфетамини с евтин ром „Ронрико“. По-късно си мислеше, че е имала късмет да оцелее след този експеримент. Сега почти ѝ се иска да не беше останала жива, защото сега се чувства по-зле от тогава. Не е само главата ѝ; болката в гърдите ѝ е непоносима, все едно прочутият футболист Маршон Линч я е използвал да тренира върху нея събаряне на играч от противниковия отбор.
Заповядва на ръцете си да се движат и те неохотно се подчиняват. Обляга длани на пода, сякаш се подготвя за лицева опора, и се повдига, но горната ѝ риза остава залепнала на пода в локва от нещо, което прилича на кръв и подозрително мирише на скоч. Значи се е наливала с уиски, паднала е и си е ударила главата. Но колко е изпила?
„Не беше така — казва си. — Някой дойде и знаеш кой беше.“
Лесно е да се досети. Напоследък я посещават само двама души (Зет типовете, както ги нарича мислено), а онзи с подлепеното яке не се е вясвал отдавна.
Опитва се да се изправи и отначало не може. Трудно ѝ е да си поеме дъх, защото след всяко вдишване усеща болка над лявата гърда. Сякаш нещо е забодено там.
„Къде ми е бутилката? Въртях я, докато чаках онзи. Исках да ми даде последната вноска и да се разкара от живота ми.“
— Простреля ме — изграква. — Шибаният доктор Зет ме простреля.
Някак си се завлича в банята и не може да повярва на онова, което вижда в огледалото. Лявата страна на лицето ѝ е покрита с кръв, над лявото ѝ слепоочие има дълбока рана, но това не е най-страшното. Синята ѝ джинсова риза е подгизнала от кръв (Фреди се надява, че кръвта е от раната на слепоочието — тези рани кървят много), на левия джоб се вижда кръгла черна дупка. Да, онзи я простреля. Сега си спомня как преди да загуби съзнание, чу гърмежа и усети миризмата на барут.
Пъха треперещите си пръсти в джоба на ризата и изважда кутията „Марлборо Лайт“. Точно в средата на буквата М има дупка от куршум. Пуска кутията в мивката, разкопчава ризата и я оставя да падне на пода. Миризмата на скоч става по-силна. Втората риза е бежова, с големи джобове с капачета. Фреди се опитва да извади от левия фласката и изскимтява от болка (само толкова може, без да си поеме дълбоко въздух), но когато най-сетне измъква плоската метална манерка, болката в гърдите ѝ понамалява. Куршумът е минал и през фласката и назъбената дупка, откъдето е излязъл, е обагрена с кръв. Фреди хвърля върху цигарите пробитата плоска метална бутилка и започва да разкопчава втората риза. Отнема ѝ доста време, но накрая и тази дреха пада на пода. Отдолу е мъжка тениска с джобче, от което Фреди изважда метална кутия с ментови бонбонки „Алтойдс“, която също е пробита. Тя пъха кутрето си в дупката от куршум в джоба, дърпа силно и тениската се скъсва. Най-сетне вижда гърдите си, изпръскани с кръв.