Обажда се в Окръжна болница „Кайнър“ и го свързват с рецепцията в Кофата. Казват му, че Норма Уилмър е на смяна, но е заета и не може да се обади. Ходжис предполага, че е много заета тази сутрин, и се надява махмурлукът да не я мъчи прекалено. Моли да ѝ предадат да се свърже с него при първа възможност и подчертава, че е спешно.
Продължава да си драска до осем и трийсет и пет (сега рисува игри „Заппит“ може би защото тази на Дайна Скот е в джоба на палтото му), после звъни на Тод Снайдър, който лично вдига телефона.
Ходжис се представя като адвокат доброволец по потребителски дела от „Кантора за по-добър бизнес“ и казва, че са му възложили разследване на няколко игри „Заппит“. Говори спокойно, почти небрежно:
— Не е някакво нарушение, най-вече защото игрите са били подарени, обаче някои от получателите свалят книги от сайт, наречен „Читателски клуб «Сънрайз»“, и файловете са повредени.
— Читателски клуб „Сънрайз“ ли? — Снайдер изглежда озадачен. Явно не се кани да замаже положението с неразбирам юридически жаргон, което устройва Ходжис. — Като в „Сънрайз Сълюшънс“?
— Да, затова се обаждам. Според информацията ми преди „Сънрайз Сълюшънс“ да фалират, са купили „Заппит“
— Така е, но имам цял тон документация на „Сънрайз Сълюшънс“ и не помня нищо за читателски клуб. А щеше да ми направи впечатление. „Сънрайз Сълюшънс“ поглъщаха малки компании за електроника и търсеха големия удар. За съжаление така не го и намериха.
— А клуб „Заппит“? Звучи ли ви познато?
— Никога не съм го чувал.
— Или уебсайт, наречен zeetheend.com? — Докато задава въпроса, Ходжис се плясва по челото. Трябваше да провери сайта, вместо да драска в бележника си.
— Не съм чувал и за него. — В гласа на синдика се прокрадва предпазливост — явно е готов да прибегне до неразбираемия юридически език и да се скрие зад него като зад щит. — Да не става въпрос за дело за измама на потребители? Защото законите за банкрута са съвсем категорични по този въпрос и…
— Нищо подобно — успокоява го Ходжис. — Единствената причина да сме замесени са повредените свалени файлове. А и най-малко една от игрите не е работела. Получателят иска да я върне и евентуално да получи нова.
— Не се учудвам, че някой е получил дефектна игра, ако е от последната партида — коментира Снайдър. — Може би трийсет процента от произведените накрая са били прецакани.
— Питам само от любопитство — колко са били в последната партида?
— Трябва да проверя, за да съм напълно сигурен, но мисля, че около четирийсет хиляди броя. „Заппит“ съдиха производителя, макар че да съдиш китайска компания е като да преливаш от пусто в празно, обаче отчаяно се мъчеха да се задържат на повърхността. Давам ви информацията само защото компанията вече не съществува.
— Разбрано.
— И така, производителят — „Ичен Електроникс“ — отвърна на огъня с цялата си мощ. Вероятно не заради парите, а защото се тревожеха за репутацията си. Човек не може да ги вини, нали така?
— Не. — Ходжис повече не издържа болката.
Изважда шишенцето с хапчета, изтръсква на дланта си две и неохотно връща обратно едното. Слага другото под езика си да се разтопи, като се надява така да подейства по-бързо. — Предполагам, че не.
— „Ичен“ заявиха, че дефектните бройки са се повредили по време на транспортирането, най-вероятно са били намокрени. Казаха, че ако става въпрос за софтуерен проблем, всички игри са щели да са дефектни. Струва ми се донякъде логично, обаче аз не съм компютърен спец. Така или иначе „Заппит“ фалираха, а „Сънрайз Сълюшънс“ предпочетоха да прекратят съдебното дело. На този етап имаха по-сериозни проблеми. Кредиторите ги следваха по петите. Инвеститорите напускаха потъващия кораб.
— Какво стана с последната партида?
— Ами, тя беше актив, разбира се, но не особено ценен заради дефектите. Известно време запазихме игрите и ги рекламирахме на компании, специализирани в продажби на намалени стоки на дребно. Вериги като магазините „Долар“ и „Цар на икономиите“. Познати ли са ви?
— Да. — Ходжис си беше купил намалени мокасини от местния магазин „Долар“. Струваха повече от долар, но не бяха лоши. Приятни за носене.
— Разбира се, длъжни бяхме да ги информираме, че три от всеки десет „Заппит Командир“ — така се наричаше последната версия — може да са дефектни, което означаваше, че всяка игра трябва да се провери. Това съсипа всички шансове да продадем цялата пратка. Да се проверяват игрите една по една щеше да е прекалено трудоемко.
— Аха.
— Затова като синдик реших да ги дам за унищожаване и да поискам данъчно облекчение, което щеше да се равнява на… ами, на доста. Не по стандартите на „Дженеръл Мотърс“, но поне средна шестцифрена сума. Така беше най-добре, нали разбирате?