— Боже, какво му е чак толкова важното? Питах Джорджия Фредерик — тя се мести ту в Ортопедия, ту в Кофата през последните десет години — и ми каза, че единственият посетител освен теб била някаква опърпана мацка с татуировки и с много къса коса.
Думите ѝ напомнят нещичко на Ходжис, обаче какво? Изгаря от желание да подреди пъзела, което означава да действа много внимателно.
— Какво искаш, Бил? Скрила съм се в склада със спалното бельо и ми е горещо, освен това ме цепи главата.
— Бившият ми партньор ми съобщи, че Брейди изпил някакви хапове и се самоубил. Твърди, че сигурно си бил заделял постепенно, докато събере за смъртоносна доза. Възможно ли е?
— Да. Възможно е също аз да приземя „Джъмбо-767“, ако целият екипаж умре от хранително отравяне, но и двете са малко вероятни. Ще ти кажа същото като на ченгетата и на двете досадни плямпала от прокуратурата. През дните, когато беше на физиотерапия, Брейди вземаше анапрокс — едно хапче с храната преди упражненията и още едно по-късно през деня, ако си поиска, което се случваше рядко. Анапроксът не е много по-силно болкоуспокояващо от тези, които се купуват без рецепта. Беше му предписан и най-силният тиленол, но рядко го искаше.
— Как реагираха на това тези от прокуратурата?
— Работят по версията, че се е отровил със смъртоносна доза анапрокс.
— Но ти не вярваш?
— Естествено, че не! Къде ще скрие толкова хапчета? В кльощавия си, изранен от лежане задник? Сега затварям. Ще ти се обадя за списъка с посетители. Ако изобщо има такъв.
— Благодаря, Норма. Пийни един анапрокс за главоболието.
— Майната ти, Бил — отговаря тя, но през смях.
Първата мисъл, която минава през главата на Ходжис, когато вижда Джером, е: „По дяволите, малкия, пораснал си!“
Когато Джером Робинсън започна да работи за него — първо му косеше моравата, после поправяше това-онова в къщата, накрая стана ангелът спасител, който поддържаше компютъра му — беше тийнейджър, висок около един седемдесет и два и тежащ около шейсет килограма. Младият великан на вратата е висок поне метър и осемдесет и пет и тежи деветдесет килограма. Винаги е изглеждал добре, но сега прилича на кинозвезда и е направил мускули.
Младият великан широко се усмихва, бързо прекосява кабинета и прегръща Ходжис. Стисва го, но го пуска, щом вижда как Холи трепва.
— Леле, извинявай.
— Нищо ми няма, просто се радвам да те видя, приятелю. — Сълзи замъгляват очите му и той ги избърсва с опакото на дланта.
— И аз се радвам. Как си?
— В момента съм много добре. Имам лекарство за болката, но ти си по-добър лек.
Холи стои на вратата, зимното ѝ палто е разкопчано, сложила е ръце на кръста си. Гледа ги с печална усмивка. Ходжис не би повярвал, че има печални усмивки, но е очевидно, че съществуват.
— Влез, Холи — подканва я. — Без групови прегръдки, обещавам. Разказа ли всичко на Джером?
— Знае за случилото се с Барбара, но реших, че е по-добре ти да му разкажеш останалото.
Джером поставя за миг топлата си длан на тила на Бил.
— Холи каза, че утре влизаш в болница за още изследвания и за лечение и че ако се опиташ да спориш, да те накарам да млъкнеш.
— Глупости — възразява тя, гледайки го строго. — Изобщо не съм използвала този израз.
— Да, изрази се по-културно, но погледът ти казваше друго — ухилва се Джером.
— Глупак! — сопва се Холи, но се усмихва.
„Щастлива, че сме заедно, но нещастна от повода“ — казва си Ходжис. Прекъсва закачливия диалог, като пита как е Барбара.
— Сравнително добре. Има фрактури на тибията и фибулата, но можеше да ги получи на футболен мач или на детската ски-писта. Очаква се счупванията да заздравеят без проблем. Гипсирана е и вече се оплаква колко я сърби.
— Холи, показа ли ѝ снимките?
— Да, и тя разпозна доктор Бабино. Дори не се поколеба.
„Имам няколко въпроса, доктор Бабино — казва си Ходжис, — и смятам да получа отговори, преди да пукна. Хич не ми дреме — ще те притисна здраво, докато не ми отговориш.“
Както обикновено Джером сяда на ръба на бюрото на пенсионирания детектив и казва:
— Разкажете ми всичко от самото начало. Може да забележа нещо ново.
Говори предимно Ходжис. Холи отива до прозореца, скръства ръце така, че да хване раменете си, и се взира в улицата. Добавя по нещо от време на време, но най-вече слуша.
Когато Ходжис приключва, Джером пита:
— Сигурен ли си за тази история със съзнанието, надмогващо тялото?
— Осемдесет процента. Може би повече. Лудост е, обаче има прекалено много подобни истории, за да го отхвърлим.