— Кърмит? Чуваш ли ме?
— Да. Къде си?
— В Шугър Хайтс. В дома на доктор Феликс Бабино на живописната Лайлък Драйв. Мамка му, това не е къща, а имение. Знаеш кой е Бабино, нали? Никой не следеше Брейди Хартсфийлд по-изкъсо от теб. Известно време ти беше хоби.
— Знам за кого говориш, но не и за какво.
— Тази история ще гръмне като бомба, партньоре, и Изи не иска да я улучи шрапнел, когато това се случи. Амбициозна е, нали разбираш? Вижда се като главен инспектор след десет години, а след петнайсет — може би шеф на полицията. Разбирам го, но това не означава, че ми харесва. Обадила се е на началник Хорган зад гърба ми, а той се обадил на ОКОР. Ако сега случаят не е техен официално, до обяд ще стане. Имат си извършител, обаче тук има нещо гнило. Знам го, знае го и Изи. Само че не ѝ дреме на задника.
— По-спокойно, Пийт. Обясни какво става.
Холи нервно крачи напред-назад. Ходжис свива рамене и вдига пръст: „Чакай!“
— Икономката идва в седем и половина, нали така? Казва се Нора Евърли. Вижда беемвето на Бабино на моравата и дупката от куршум в предното стъкло. Поглежда вътре и щом зърва кръвта по волана и на седалката, телефонира на 911. На пет минути от къщата е спряла патрулка — в Хайтс винаги има кола на пет минути път откъдето и да било — и когато пристига, Евърли седи в колата си, заключила е всички врати и трепери като лист. Униформените ѝ казват да не мърда от там и отиват до вратата. Отключено е. Госпожа Бабино — Кора — лежи мъртва в коридора и съм сигурен, че куршумът, който ще извади от нея патологът, ще е същият като онзи, пробил дупка в предното стъкло на беемвето. На челото ѝ е написана — дръж се да не паднеш! — черна буква Z. Същите букви се виждат в дневната, включително на екрана на телевизора. Точно като в къщата на Елъртън. Мисля, че в този момент партньорката ми е решила да не се забърква в тази каша.
— Аха, сигурно — съгласява се Ходжис, за да го насърчи да говори. Грабва бележника, оставен до компютъра на Холи, и написва „ЖЕНАТА НА БАБИНО Е УБИТА“ с големи печатни букви като вестникарско заглавие. Сътрудничката му сепнато притиска длан до устата си.
— Едното ченге телефонира в участъка, другото чува хъркане от горния етаж. Звукът бил като от верижен трион, работещ на празен ход. Качват се горе с извадени пистолети и в една от трите спални за гости, цели три — както ти казах, това не е къща, а палат, — намират дълбоко заспал някакъв дъртак. Събуждат го и той им казва, че името му е Алвин Брукс.
— Ал Библиотеката! — възкликва Ходжис. — От болницата! Той ми показа първия „Заппит“!
— Да, точно този човек е. В джоба на ризата му имало пропуск за „Кайнър“. И сам си казал, че е убил госпожа Бабино. Твърди, че е станало, докато бил под хипноза. Щракнали му белезниците, завели го в дневната и го накарали да седне на дивана. Там го заварихме, когато след около половин час с Изи пристигнахме на местопрестъплението. Не знам какво му е, може да е получил нервен срив или нещо друго, обаче не е на себе си. Нямаш представа какви дивотии плещи.
Ходжис си спомня нещо, което Ал му каза по време на последното му посещение при Брейди — май беше малко преди Деня на труда през 2014.
— Например „Нищо не е по-хубаво от онова, което не виждаш“.
— Да — изненадва се Пийт. — Ей такива неща. И когато Изи го попита кой го е хипнотизирал, отговори, че били рибките. Онези в прекрасното море.
Ходжис вече е наясно какви са тези рибки и как действат на хората.
— Продължих да го разпитвам, междувременно Изи се изниза в кухнята — бързаше да приключи разследването, без да изчака мнението ми. Та той обясни, че Доктор Зет му наредил, цитирам: „да си остави знака“. На десет места, включително на челото на мъртвата. Попитах го дали доктор Зет е доктор Бабино, а той отвърна, че не е — доктор Зет бил Брейди Хартсфийлд. Не е ли налудничаво?
— Да — съгласява се Ходжис.
— Питах го и дали е стрелял по доктор Бабино. Той само поклати глава и помоли да го оставя да поспи още малко. В този момент Изи цъфна и заяви, че началник Хорган се обадил в окръжното полицейско управление, защото доктор Б. бил високопоставена личност и случаят щял да е важен, освен това двама души от ОКОР случайно били в града, за да свидетелстват по дело — колко удобно, нали? Не смееше да ме погледне в очите, беше се изчервила и когато взех да посочвам буквите Z и да я питам не ѝ ли се струват познати, отказа коментар.