— Непременно.
Ходжис затваря и се обръща към Холи да ѝ предаде разговора, обаче тя вече не е до него, а е отишла в кабинета му.
— Бил — казва тихо, — ела тук.
На вратата на кабинета той се спира като закован. Джером седи на въртящия се стол зад бюрото и се взира в играта на Дайна Скот. Очите му са изцъклени и празни. Зяпнал е като олигофрен, на долната му устна се е събрала слюнка. От устройството звучи мелодийка, но не е същата от снощи — Бил е уверен в това.
— Джером? — Тръгва към бюрото, но Холи го дръпва за колана. Изненадващо силна е.
— Не — прошепва му. — Не бива да го стряскаш. Не и докато е в това състояние.
— Какво да правя?
— Когато бях на около трийсет, ходих на хипнотерапия цяла година. Имах проблеми с… е, няма значение. Нека опитам.
— Сигурна ли си, че можеш?
Поглежда го. Лицето ѝ е бледо, очите — пълни със страх.
— Не, но не бива да го оставим така. Не и след случилото се с Барбара.
Играта в безжизнените ръце на Джером просветва в яркосиньо. Той не реагира, не мигва, само продължава да се взира в екранчето; мелодийката също продължава да звучи.
Холи пристъпва крачка напред, после още една.
— Джером?
Той не продумва.
— Джером, чуваш ли ме?
— Да — отговаря той, без да отмества поглед от екранчето.
— Къде си?
— На моето погребение. Всички са тук. Прекрасно е.
Брейди се запали по самоубийствата на дванайсет, когато прочете „Гарван“, описание на истинско престъпление — масовите самоубийства в Джоунстаун, Гвиана, където над деветстотин души, една трета от които — деца, се отравят с плодов сок, смесен с цианкалий. Да, броят на жертвите беше внушителен, но любопитството на Брейди беше възбудено от още нещо — как се е стигнало до „грандиозния финал“. Дълго преди деня, в който цели семейства погълнали отровата (медицински сестри — истински медицински сестри! — наливали със спринцовки цианкалия в гърлата на пищящите бебета), Джим Джоунс подготвял последователите си за техния апотеоз с разпалени проповеди и с репетиции на самоубийството, които наричал Бели нощи. Първо ги превърнал в параноици, после ги хипнотизирал с обаянието на смъртта.
Единствената отлична оценка на Брейди в гимназията беше за доклад, който беше написал за тъпия курс по социология, наречен „Животът в Америка“. Беше го озаглавил „Американски пътища на смъртта: кратко проучване на самоубийствата в САЩ“. Брейди цитираше статистиката за 1999, която по това време беше най-актуалната. През тази година над четирийсет хиляди души се бяха самоубили, предимно с огнестрелно оръжие (най-надеждния метод да посегнеш на живота си), но мнозина бяха прибягнали до сънотворни. Други се бяха обесили, удавили, умрели от кръвозагуба, трети се бяха отровили с газ, самозапалили се или блъснали колите си в мостови подпори. Един изобретателен тип (това Брейди не включи в доклада си; още тогава внимаваше да не го заклеймят като особен) пъхнал в ректума си кабел, по който течал ток с напрежение 220 волта. През 1999 самоубийството беше на десето място в списъка с причини за смърт в Америка, а ако се добавеше гибелта и на хората, уж умрели при злополуки и от „естествена смърт“, несъмнено самоубийството щеше да се класира веднага след сърдечните заболявания, рака и катастрофите.
В доклада си Брейди цитираше мисъл на Албер Камю: „Съществува само един истински сериозен философски въпрос — самоубийството.“
Цитира и известен психиатър на име Реймънд Кац, който заявяваше: „Всеки човек се ражда с гена на самоубийството.“ Не добави края на мисълта на Кац, защото отнемаше от драматизма: „В повечето от нас този ген не се проявява.“
През десетте години между завършването на гимназията и ужасния момент в концертна зала „Минго“ интересът на Брейди към самоубийствата — включително неговото собствено, винаги планирано като грандиозно действие, което ще остане в историята — се запази.
Въпреки обстоятелствата, сега посятото семе е дало плод.
Той ще бъде Джим Джоунс на двайсет и първи век.
Изминава шейсет и пет километра и решава, че повече не издържа. Завива в място за почивка на магистрала I-47, изключва измъчения двигател на малибуто на Зет Бой и включва лаптопа на Бабино. Тук няма Wi Fi, но на около шест километра, изправена гордо срещу сгъстяващите се облаци, се извисява антената на мобилния оператор „Върайзън“. С лаптопа „Макбук Еър“ на Бабино може да отиде където си пожелае, без да напуска празния паркинг. Мисли си (не за първи път), че телекинезата е нищо в сравнение със силата на интернет. Уверен е, че хиляди самоубийства са се излюпили в сайтовете на социалните мрежи, където троловете се вихрят на воля и тормозът е безкраен. Кликва на скрит файл, който е записал на лаптопа по време на едно от предишните си посещения в главата на Бабино.