ОТВОРИ ЛИНК КЪМ ZEETHEEND? ДА НЕ
Поставя курсора на ДА, натиска клавиша за връщане и чака. Кръгчето се върти и не спира. Тъкмо когато започва да се пита дали нещо не се е объркало, лаптопът изписва очакваното съобщение:
ZEETHEEND Е АКТИВИРАН
Добре. Zeetheend е само глазурата на тортата. Успя да раздаде само ограничен брой игри и повечето се оказаха дефектни, но тийнейджърите са стадни създания, а стадните създания се движат в емоционален и умствен синхрон. Затова пчелите се движат на рояци, а рибите — на пасажи. Затова лястовиците се връщат в Капистрано всяка година.
Юношите са склонни да носят еднакви торбести панталони и да си пускат еднакви бради, инак ще ги изключат от стадото. Девойките добиват еднакъв стил на обличане и полудяват по едни и същи музикални групи. Тази година са „Уи Ар Йор Брадас“, неотдавна бяха „Раунд Хиър“ и „Уан Дайрекшън“. Някога бяха „Ню Кидс Он Дъ Блок“. Модите-еднодневки покосяват тийнейджърите като епидемия от шарка, от време на време една от тези мимолетни моди е самоубийството. В Южен Уелс десетки подрастващи се обесиха между 2007 и 2009, а съобщенията в социалните мрежи разпространяваха лудостта. Дори прощалните писма на самоубийците бяха на интернет език: „& a3 qhvam lu4a, 6te se vdm pak.“
Горски пожари, изгарящи милиони декари, могат да започнат от една-единствена запалена клечка кибрит, хвърлена в сухите храсти. Игрите „Заппит“, които Брейди разпространи чрез човешките си дронове, са стотици клечки. Не всички ще се запалят, някои от запалените няма да се разгорят. Брейди го знае, но zeetheend.com му служи и като подкрепа, и като катализатор. Ще сработи ли? Не е сигурен, но времето е прекалено кратко за продължителни опити.
Ами ако се получи?
Ще последват самоубийства на тийнейджъри в целия щат, може би дори в целия Среден Запад. Стотици, дори хиляди. „Какво ще кажеш по въпроса, ДВО Ходжис? Ще разведря ли пенсионерските ти години, дърт нахалнико?“
Сменя лаптопа на Бабино с играта на Зет Бой. Държи да ползва тъкмо тази. Мисли за нея като за „Заппит Зиро“ — нулевия „Заппит“ — защото е първата, която видя — донесе му я Ал, защото беше решил, че може да се хареса на почти парализирания човек в стая 217. Наистина му хареса. О, да, дори много.
Допълнителната програма с номерираните рибки и скритите съобщения не е добавена на този „Заппит“, защото не е необходима на Брейди. Тези неща са само за жертвите. Гледа как рибките плуват насам-натам, докато се успокоява и съсредоточава, после затваря очи. Първо има само тъмнина, но след малко започват да се появяват червени светлинки — вече над петдесет. Като точки на компютърна карта са, макар че не са неподвижни, а се движат напред-назад, отляво надясно, нагоре-надолу, пресичат се. Избира една на случаен принцип, очите му се движат под затворените клепачи, докато следи движението ѝ. Светлинката все повече забавя скоростта си. Спира и започва да се увеличава. Разтваря се като цвете.
Намира се в спалня. Някакво момиче се взира в рибките на своята „Заппит“, получена от badconcert.com. Малката си е в леглото, защото днес не е отишла на училище. Може да е казала, че е болна.
— Как се казваш? — пита Брейди.
Понякога мишените чуват само глас, идващ от устройството, но най-податливите наистина го виждат като аватар във видеоигра. Тази тийнейджърка е от тях — обещаващо начало. Винаги реагират по-добре, ако ги нарича по име, затова ще продължава да го повтаря. Тя поглежда без изненада младия мъж, седнал до нея на леглото. Лицето ѝ е бледо. Погледът ѝ е замъглен.
— Аз съм Елън — отговаря тя. — Търся правилните цифри.
„Разбира се“ — мисли си той и се вмъква в нея. Тя е на шейсет и пет километра южно от него, но щом чрез анимацията проникне в набелязаната жертва, разстоянието е без значение. Може да я контролира, да я превърне в един от своите дронове, обаче той не го иска, както не искаше да се вмъкне в дома на госпожа Трилони през някоя тъмна нощ и да ѝ пререже гърлото. Убийството не е контрол върху някого; убийството е просто убийство.
Самоубийството е контрол.
— Щастлива ли си, Елън?
— Бях. И отново ще бъда, ако намеря онези цифри.
Брейди ѝ се усмихва, усмивката му е и тъжна, и очарователна:
— Да, но те са като живота. В живота сборът почти никога не е правилен, Елън. Не е ли така?
— Аха.
— Кажи ми, Елън, какво те тревожи?
Би могъл да научи и сам, обаче е по-добре да му каже сама. Знае, че има нещо, защото всички хора се тревожат, а тийнейджърите — най-много.