— Направи го сега — мърмори Брейди, който е затворил очи и седи зад волана на раздрънканата кола на Ал Брукс.
На шейсет и пет километра южно от мястото за почивка Елън скача от прозореца на стаята си. Падането не е дълго, а и долу има голяма купчина изрит сняг. Вече се е втвърдил, но все пак омекотява удара дотолкова, че Елън само си счупва ключицата и три ребра. Запищява от болка и Брейди е изхвърлен от главата ѝ като пилот, катапултирал от F-111.
— Мамка му! — крещи той и блъска волана. Артритът на Бабино сковава ръката му чак до рамото и това го вбесява още повече. — Мамка му, мамка му, мамка му!
В приятния изискан квартал Брансън Парк Елън Мърфи с мъка се изправя на крака. Последното, което си спомня, е как каза на майка си, че е болна и не може да отиде на училище — излъга я, за да остане вкъщи и да лови розови рибки — беше се пристрастила към тях. Играта лежи наблизо, екранчето е счупено. Вече не я интересува. Зарязва я и боса се затътря към входната врата. С всяко вдишване я прорязва жестока болка.
„Но съм жива — мисли си. — Поне съм жива. Какво ми беше станало? Какво, за Бога?“
Гласът на Брейди все още е с нея: усеща го като вкуса на нещо слузесто, което е погълнала живо.
— Джером? — пита Холи. — Чуваш ли ме още?
— Да.
— Искам да изключиш играта и да я оставиш на бюрото на Бил. — После, понеже открай време обича да се подсигурява, добавя: — С екрана надолу.
Той смръщва чело:
— Трябва ли?
— Да. Веднага. Остави я, без да я гледаш.
Преди Джером да се подчини, Ходжис вижда плуващите рибки и още един яркосин проблясък. За миг му се завива свят — може да е от обезболяващите, а може и да не е. После Джером натиска бутона за изключване на устройството и рибките изчезват.
Ходжис не чувства облекчение, а разочарование. Може и да е лудост, но предвид настоящия му медицински проблем може и да не е. Виждал е как психиатрите използват хипноза, за да помогнат на свидетели да си припомнят по-добре случилото се, но за първи път осъзнава напълно истинската ѝ мощ. Хрумва му мисъл, може би богохулна в тази ситуация, че розовите рибки са по-ефикасно болкоуспокояващо от хапчетата, предписани от доктор Стамос.
— Ще броя от десет до едно, Джером — продължава Холи. — След всяка цифра сънят по малко ще те напуска. Става ли?
Няколко секунди Джером не продумва. Намира се в някаква друга реалност и сякаш се опитва да прецени какво ли ще е да остане в нея завинаги. Холи пък вибрира като камертон, а Ходжис усеща как ноктите му се впиват в дланите му, докато стиска юмруци.
Накрая Джером проговаря:
— Ами… добре… Щом го искаш, Холибери.
— Започваме. Десет… девет… осем… връщаш се… седем… шест… пет… будиш се…
Джером вдига глава. Гледа право в Ходжис, но Бил не е уверен, че младежът го вижда.
— Четири… три… почти приключихме… две… едно… събуди се! — Холи плясва с ръце.
Джером подскача. Едната му ръка закача играта на Дайна и я събаря на пода. Той се втренчва в Холи и изненадата му е толкова неподправена, че при други обстоятелства би била смешна.
— Какво стана? Заспах ли?
Холи се тръшва на стола, отреден за клиенти. Поема си дълбоко дъх и избърсва потта от лицето си.
— Донякъде — обяснява Ходжис. — Играта те хипнотизира. Както е хипнотизирала сестра ти.
— Сигурен ли си? — пита Джером и си поглежда часовника. — Явно да. Губят ми се петнайсет минути.
— По-скоро двайсет. Какво си спомняш?
— Докосвах розовите рибки, за да се превърнат в цифри. Изненадващо трудно е. Трябва да гледаш внимателно, да се съсредоточиш, а сините проблясъци пречат.
Ходжис вдига играта от пода.
— Не я включвай! — възкликва Холи.
— Няма. Обаче я включих снощи и тогава нямаше сини проблясъци и колкото и да докосвах розовите рибки, не се появиха никакви цифри. А и мелодийката сега е различна. Не много, но е по-различна.
— Край морето, край морето, край красивото море, ние двамата седим и ни е добре — изтананиква съвършено вярно Холи. — Мама ми я пееше, когато бях малка.
Джером я гледа по-настойчиво, отколкото тя може да понесе, затова притеснено извръща очи и пита:
— Какво? Какво има?
— Чувах думи, но други.
Ходжис чу само мелодийката без думи, но не продумва. Холи пита Джером дали си ги спомня.
Той не пее вярно като нея, но все пак те се уверяват, че са чули тъкмо тази мелодийка:
— Ще заспиш, ще заспиш, сънят е прекрасен… — Спира и после добавя: — Само това помня. Ако не си го въобразявам де.
— Сега вече е сигурно — обажда се Холи. — Някой е пренастроил демото на „Вирче с рибки“.