Следва поредица от сини проблясъци. В тях са вградени думи. „Или ако ги наричаме с истинските им имена — мисли си Ходжис — капки отрова.“
— Спри го, Холи! — Не му харесва как се е вторачила в екрана — изглежда хипнотизирана като Джером преди няколко минути.
Джером реагира по-бързо от нея. Пресяга се над рамото ѝ и натиска копчето за изключване на компютъра.
— Не биваше да го правиш — укорява го тя. — Може да ми изчезне информация.
— Точно затова е шибаният уебсайт! Да те накара да си загубиш информацията. Да си загубиш ума. Успях да прочета съобщението в последния проблясък, Бил. Пишеше „Направи го сега!“.
Холи кима.
— Едно от другите беше „Кажи на всичките си приятели.“
— Дали играта ги насочва към това… това нещо? — пита Бил.
— Не е нужно — отговаря Джером. — Защото тези, които го открият, а много ще успеят, дори хлапета, които не са и чували за безплатна игра „Заппит“, ще разпространят информацията за нея във Фейсбук и къде ли не още.
— Искал е да причини епидемия от самоубийства — прошепва Холи. — Някак си я е стартирал и после се е самоубил.
— Сигурно за да пристигне преди тях — процежда Джером. — За да ги чака на вратата.
— Очаква ли се да повярвам, че рокпарче и снимка на погребение ще накарат хлапетата да се самоубиват? — възкликва Ходжис. — Игрите мога да приема. Видях как става. Но това?
Холи и Джером се споглеждат по начин, който Ходжис разтълкува лесно: „Как да му го обясним? Как да опишеш червеношийка на човек, който не е виждал птица?“ Само погледът е почти достатъчен да го убеди.
— Тийнейджърите са податливи на подобни неща — подхваща Холи. — Не всички, но много. Аз щях да бъда, ако бях на седемнайсет.
— И е заразно — добавя Джером. — Веднъж започне ли… ако започне… — Той вдига рамене.
— Трябва да намерим този ретранслатор и да го спрем — заключава Ходжис. — Да ограничим щетите.
— Може да е в къщата на Бабино — предполага Холи. — Обади се на Пийт. Да провери има ли някакви електронни устройства там. Ако намери, веднага да ги изключи от електрическата мрежа.
— Ако е с Изи, ще ме прехвърли на гласова поща — промърморва Ходжис, но все пак натиска бутона за бързо избиране и Пийт вдига на първото позвъняване. Обяснява, че Изи се е върнала в участъка с хората от ОКОР, за да изчака първите доклади на криминалистите. Ал Библиотеката Брукс вече е отведен под стража от униформените, които ще се бият в гърдите, че са участвали в залавянето на убиеца.
Гласът на Пийт издава умора.
— С Изи се изпокарахме. Сериозно. Опитах се да ѝ кажа онова, което научих от теб, когато започнахме да работим заедно — как разследването е началник и как отиваш, където те отведе. Не се снишаваш, не покриваш нещата, просто следваш червената линия до източника ѝ. Госпожицата ме слушаше, беше скръстила ръце и кимаше от време на време. Помислих си, че започва да проумява. После изтърси нещо, с което ме гръмна — знам ли кога за последно жена е заемала управленски пост в градската полиция. Отговорих, че не знам, а хубавицата се тросна, че отговорът е „никога“. Заяви, че тя щяла да е първата. Човече, мислех си, че я познавам. — Пийт се засмива — най-тъжния смях, който Ходжис е чувал някога. — Мислех, че е истинска полицайка.
Ходжис ще му съчувства по-късно. Тъкмо сега няма време. Пита за компютърното оборудване.
— Намерихме само айпад с изтощена батерия — информира го Пийт. — Евърли, икономката, твърди, че докторът имал лаптоп в кабинета, почти нов, но е изчезнал.
— Като собственика си — отбелязва Ходжис. — Може да е у него.
— Може. Ако мога да помогна, Кърмит…
— Ще се обадя, повярвай.
В момента приема всякаква помощ.
Резултатът с момичето на име Елън е вбесяващ — провал като с Робинсъновата чернилка, — но накрая Брейди се успокоява. Проработи, над това трябва да се съсредоточи. Купчината сняг под прозореца беше просто лош късмет. Ще има много други възможности. Предстои му още много работа, много клечки за палене, но разгори ли се веднъж огънят, може да се успокои и да гледа.