Вдясно от нас, пред червените окопи се почна движение. Далечните патрули там се връщаха. От окопите излезе малка част, навярно взвод, и почна да настъпва. Това навярно беше рекогносцировъчен отряд. Войниците настъпваха с голяма предпазливост, но с едно чудно умение и сръчност: прикриваха се, пълзяха, почти дебнеха, също като ловци. А далеч пред тях в синкавата далечина на небето приближаваха се отделни групи, разбира се, турци. Ние сме пред началото на нов бой. Войниците се наредиха в окопите, затракаха затворите на пушките, които, както всякога, се проверяваха. С Рандев влизаме в нашите ровове, зад линията на окопите. Наблизо, като стрела, преминава върху лудо препускащ кон щаб-сигналистът. Той посреща командира на полка и нещо му докладва. Няма никакво съмнение, че турците настъпват. Вдясно малкият рекогносцировъчен отряд продължава да пълзи и дебне из желтите стърнища.
По линията на окопите обикаляше на кон командирът на полка. Мина и покрай нас. Той казваше по някоя ободрителна дума на войниците. Да бъдат спокойни, да внимават, да се целят добре. Най-обикновено начало на всяко сражение. Ние гледахме напред, но в чистото, безлюдно поле не се виждаше нищо. Далеч на хоризонта фортовете стояха все тъй мълчаливи. Но там, може би, строгите, намръщени артилеристи се готвят вече за работа. Може би скоро ще видим да блеснат огнени светкавици зад тия далечни могили, после тежките, басови гърмежи и зловещото фучение на гранатите. Един огнен дъжд, който яростно ще се посипе върху нас. И ние едвам сега забелязваме, че нашият окоп е близо до висок и самотен дъб. Лошо съседство: в такива дървета артилерията всякога тъй добре се прицелва.
— Ах, да знаехме! — обажда се някой в окопа — господин фелдфебел, трябваше да го отсечем тая нощ!
— Тъй се сечало… Сякъл ли си такова дърво? Философ! Я гледай пред себе си!
Но скоро се разбира, че нищо опасно няма. Научихме се, че настъпващите малки части са били турски санитарни команди, излезли да приберат изостанали ранени. Бой, изглежда, не ще има. Денят е тъй хубав и топъл, тъй спокойно може да се почине на топлото слънце. Към обед ние се успокояваме напълно: получаваме заповед да посрещнем и препратим турския парламентъор, който щял да се яви на нашия фронт. Майорът ни давате сега инструкции за тая среща. Сам той изглеждаше твърде доволен, едно, че нямаше да има бой и, друго — че ни предстоеше едно рядко и интересно зрелище.
— Да, ще ги видим ние. Удариха я на молба. А вие снощи — атака! Вие трябва да знаете, че турчин нощна атака не прави. Ето ви и парламентьор.
Ние си отиваме на позицията. Войниците вече знаят новината. Весела глъчка шуми и се извива надалеч в окопа. По-приветлива, по-доверчива ласка иде от полето, заплашителният поглед на далечните фортове се смекчава и отпуща. Очите гледат радостно и спокойно напред. Отде ще доде парламентьорът? Защо още не се показва? Но те ще бъдат двама: той, парламентьорът — офицер, — и сигналист с бял флаг. И двамата на коне. Те ще спрат и сигналистът ще потръби, ще последва отговор с тръба и от наша страна. След това те ще се приближат. Какъв ще бъде той? Навярно млад, спретнат. Ние трябва да бъдем любезни, твърде любезни. Но трябва да помним и строгите инструкции на майора.
— Ще му вържете очите. Стегнете го добре, поганеца. После го разкарайте насам-нататък, да се обърка.
Всичко това щеше да бъде интересно и забавно. И ний чакахме с нетърпение тая среща, която щеше да почне с романтичната тържественост на рицарските дни и щеше да продължи и свърши с детинската игра на криеница. Чакахме и поглеждахме на юг. Но по белия път не се показваше НИКОЙ. Войниците изгубиха надеждата си за тая среща и стоплени и изсушени от слънцето, безгрижни поне до утре, спяха почти всички в окопите. Мръкна се, и парламентьорът не дойде. Отпосле се научихме, че той се явил някъде на друг пункт. Беше се уговорило примирие, за да се приберат ранените и убитите.