И на тая позиция, прочутата в тия дни кота 82, прекарахме една мъчителна нощ. Валеше пороен дъжд. Ние се бяхме скрили под една импровизирана палатка. При нас беше и дружинният командир, твърде загрижен. Флангът ни беше открит и той много се боеше от едно скрито настъпление по долината на водопроводите. Той постоянно ни обясняваше как лесно и незабелязано могат да се промъкнат оттам.
— И току ги виж утре осъмнали над Ортакчи. И — във фланг… Ех, че работа ще ни отворят!.
И той високо и гръмко се смееше, но в тоя смях звучеше повече тревога и безпокойство, отколкото веселост. Но ние стояхме будни и чакахме. Към позицията редовно изпращахме патрули за свръзка. Сега напрегнато следяхме някакъв далечен и блуждаещ в мрака огън, който ту изчезваше, ту блясваше отново, но идеше, приближаваше се към селото. Може би настъпват? Може би ни обхващат? Това е навярно ВОДачът който носи фенер, а след него, скрита в мрака, не иде ли голямата колона уморени, но освирепели от жажда за мъст хора? Беше много далеч н ние само гледахме, безсилни да направим каквото и да е.
Дъждът валеше по-силен, по-едър. Върху платнището капките удряха като на барабан, малката палатка се се пълнеше с влага и ситна роса. Стичаше се вода отвсякъде в рова и скоро бяхме цели измокрени. Вън отначало беше тихо. Но оттам се зачу глуха и сподавена глъчка. Излизаме: войниците бяха вън, стояха прави или се разхождаха назад и напред. Те бяха напуснали окопите, препълнени с вода. Всички бяха весели и бодри. Дъждът беше топъл и лесно се понасяше. Пък трябваше да се бди и тоя пороен дъжд като че беше добро средство против съня. Така бяхме поне запазени от всяка изненада.
А прожекторите от крепостта откриваха пред нашите очи странни и феерични зрелища. Около нас е непрогледен мрак. В тъмната, дъждовна нощ се губеше всичко, земята и небето се сливаха в някаква черна и дълбока бездна. Като че ние стояхме изгубени някъде сред безкрайния, космически хаос, където заблудени и уморени комети се бяха спрели И капризно размятаха огнените си опашки. Когато ярката светлика на прожекторите изведнъж угаснеше, мракът ставаше по-голям и мълчанието по-безмълвно. Неволно се вслушвахме. Никакъв звук. По-ясно и по-отчетлнво се отекваха ударите на дъжда.
Не може да се седи повече на едно място и ние почваме да се разхождаме. Скоро може би ще съмне — започва да става студено. И сега едвам виждаме високо някъде на север самотен, ярък огън, сякаш една-единствена звезда в това тъмно небе. Какъв огън беше това, кой бдеше там? Отдавна, откато минахме границата, редовно всяка вечер ние виждахме тоя голям и светъл огън да пламва на едно и също място. Гледахме го и срещу боевете в нощите, на провадий-ските височини. За него войниците често говореха и показваха с ръка. Тоя таинствен огън бил, казваха, чак на границата, на същия тоя връх, отдето в първия ден на войната се бяхме спуснали надолу към полето. Още същата вечер той пламна. И редовно всяка нощ, като някой далечен фар, виждахме го да блясва, да гори, да ни следи.
Осъмваме с ясно ведро небе и топло слънце. На позицията всички почти спят. Само патрулите са будни и бавно обикалят из полето, взрени в мълчаливите далечни фортове. На изток, зад посърналото поле, се чуват глухи топовни гърмежи. Много е далеч, нищо не се вижда и тия чести гърмежи сякаш падат из ясното и спокойно небе. Някъде става жестока, съдбоносна битка. Но тук е тихо. Седнал в окопа, с бележника си върху коляното, аз пишех релацията на първия ни бой.
Надвечер ни смениха и ние се върнахме в Ортакчи. Все така начумерени и зли ни посрещат нашите хазяи. Това дразни Рандев и за дребни работи той кипва и се кара.
На другия ден, без да се спират, преминаха през село 21. и 24. полкове. Отиваха по посока на Лозенград, но де — точно и те не знаяха. Ние бяхме се спрели с Рандев на един ъгъл и гледахме потока на минаващите войници, млади и бодри. Някой извика името ми. Обръщам се: Тонев, мой приятел, художник. И той войник, с пушка, с раница! Колко чудно и странно ми се стори това! Разменихме само няколко думи отдалеч и той се изгуби. Аз стоях зачуден. Знаях го — мечтателен и тих, с нежната болезнена душа на поет, — тъй както го бях виждал с четка и палитра в ръка пред картините му. А сега — войник и той. И весел, макар с някаква замислена сянка в очите. Видях го още веднъж на Чаталджа, току-що прекарал холера, слаб, изнемощял като призрак. А няколко седмици по-късно, със свито от болка сърце, аз научих, че той, болен сега пък от тиф, починал, изоставен и самотен, някъде в болниците на Лозенград.