Докато всички тези въпроси ми се стрелкаха през главата, кол агаси настояваше за слизане.
— Ще си останем седнали! — отвърнах аз.
— Ама не можете все пак да се явите на коне пред махкеми!
— Защо не?
— Забранено е.
— Няма закон, който да постановява, че човек трябва да се яви само пешком пред съдиите!
— Дори да няма такъв закон, то едно подобно начинание е против всички обичаи!
— Лъжеш се. При мен това е стар обичай, от който никога не се отказвам. Колкото пъти съм се явявал пред съд, никога не съм отивал другояче освен на кон.
— Аз също — пригласи Халеф. — Аз съм шейх на хаддедихните, при които един убиец може да бъде осъден на смърт само ако седи на седлото.
— Само че вашите обичаи в Хиле нямат валидност!
— Значи най-сетне му е времето ние да им придадем валидност! — отвърна дребният хаджи много категорично.
— Аз не мога да поема отговорност! Помислете какво ще ме сполети от страна на миралая, командира на моя полк, ако ви отведа, както си седите на конете!
— Такова нещо ние и не очакваме от теб. Можем да се откажем от съпровода ти — отвърнах аз. — Ела, Халеф!
Май не си спомням някога да съм бил в такова настроение като сега. В мен се мъдреше нещо, което не ми позволяваше да приема на сериозно тоя махкеми. И Халеф, види се, се намираше в същото добро разположение. Той се ухили с цялото си лице, когато чу моята подкана, и отговори весело:
— Дали няма да е по-добре да се откажем от разпита и на часа да препуснем всред тези мъдри ефендита, та да се разлетят на всички страни?
— Кажи-речи и аз имам такова желание. Но мисля, по-добре ще е да не се впускаме в тази щуротия. И бездруго ни чака само насладата, която ще ни достави словесната победа над тези остроумни мъже на закона. И тъй, да бъдем благоразумни! Хайде, напред!
— Да, напред, сихди! Нека поговорим с тях по начин, по който навярно още никой не е говорил с един махкеми.
Сега последва съдебна процедура, която щях да сметна за невъзможна, ако не бях я преживял самият. Разбира се, познавачи на турските порядки от онова време не биха изпаднали в удивление, когато четат тези редове. Ходът на процеса бе необичаен само чрез това, че двамата обвиняеми бяха мъже, на които целият този височайш съдебен състав не можеше да вдъхне страх. Единственото основание за опасение се криеше в обстоятелството, че се намирахме сред нетолерантно население, което от минута на минута увеличаваше образувания от зрителите полукръг. Нахълтващите през отворената порта мъже бяха до един въоръжени, а изглеждаше съмнително дали махкеми в даден случай ще притежава потребната власт или дори само готовност да ни вземе под закрила срещу някой брутален акт. Близко беше до ума, че сунитското изповедание на Халеф, и особено пък моето християнско, много лесно можеше да се превърне в барут в кремъчната запалка на някои пищови. От друга страна, на нас ни беше известно въздействието, което обикновено оказва безстрашното държане тъкмо на толкова лесно възбудими хора. Та ние гледахме напрегнато, наистина, на задаващите се събития, но в никой случай уплашено, и яздехме към споменатия кръг, който се отвори пред нас, за да ни пропусне. Кол агаси се отправи с войниците си към портата със задачата да препречи пътя на нашето бягство. Пролуката на зяпачите веднага се затвори след нас.
Председателят другояче си бе представял нашата поява пред «преградната решетка». Той ни погледна с изумени очи и викна гневно:
— Как можахте да дръзнете да се явите пред нас на коне и въоръжени? Долу от крантите и махайте оръжията!
— Аз смятам, че ще е по-добре да останем седнали — отговорих спокойно.
— Тук не е позволено да имате собствено мнение. Вие сте длъжни само да се подчинявате! — отвърна оня по-заповедно отпреди.
— Та ние се подчиняваме, и то тъкмо като оставаме седнали. Ние се подчиняваме именно на необходимостта.
— Що за увъртания? Не те разбирам. Говори по-ясно!
— Ако предположението ми е правилно, хората са ти разказали за нашите коне? — попитах.
— Разбира се! Че нали заради тия бестии вероятно ще произнесем смъртната ви присъда!
— Тази присъда можем спокойно да я дочакаме на седлото. Слезем ли обаче, лесно може да се случи нещо, което да ви даде материал за нови обвинения.
— Какво имаш предвид? Какво би могло да се случи?
— Виждаш, че нашите жребци са раджи пак. Като всички чистокръвни те стават опасни, когато ги отделят от техните господари. Видят ли, че ни принуждавате да ги напуснем, те въпреки това ще ни последват, при което ще повалят с копита всеки, опитал се да им попречи. Ние следователно ги доведохме с нас, за да избегнем нещастието.