Тази среща с миралая за мен беше един толкова често преживяван случай на доказателство, че всяко добро дело няма необходимост от незабавно възнаграждение от ответната страна, защото е предопределеност от Бога такива деяния съвсем от само себе си да намерят по-късно отплата. Впрочем полковникът явно бе кадърен офицер, за да бъде повишен от онова време от мюлазим до миралай.
Той, както вече споменах, бе говорил толкова високо, че всички го чуха. Ефектът от думите му беше благоприятен за нас. Като виждах приятелски отправените към нас погледи, изобщо не можех да си представя, че в качеството си на «прокълнат от Аллах християнин» се намирам сред фанатизирани шиити. Вероятно опасността от тяхната нетърпимост към чужди вероизповедания бе намалена от факта, че преди малко бях споменал така доброжелателно Шиа и същевременно бях намекнал за верската омраза на сунитите. После държането ми спрямо санджак беше нечувано. То беше, склонен съм да кажа, едно зрелище, което бе събудило най-живо съпричастие към носителя на главната роля — хората забравяха иновереца и виждаха в негово лице само храбрия мъж. Към това се добавяше също, че областният беше сунит, следователно необичана личност. Мъжете тайно злорадстваха за скастрянето, което го споходи. А когато сега миралаят прояви такова топло отношение към нас, настроението стана още по-приятелско. Видях дори как старият индиец ми кимна с усмивка на задоволство.
Съвсем иначе, наистина, се държаха санджаки и персиецът. Те бяха вбесени от благоприятните показания на полковника и си шепнеха помежду си. Забелязах, че контрабандистът наставляваше служителя как да се държи, за да постигне все пак намеренията си. Оня приемаше предложенията на съветника си. Цялата работа явно включваше някакво тайно споразумение, защото той му подаде ръка, както човек скрепява обещание, и после отново взе думата:
— В настоящото дело настъпи поврат, който изисква промяна в процедурата. Ако миралаят ми беше казал, че познава обвинението, то поведението ми още от самото начало щеше да е друго. Двамата мъже доказали ли са навремето с представяне на своите документи, че наистина са тези, за които са се представяли?
— Не — отговори полковникът. — Те бяха известни като Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар и така биваха наричани.
— Ти може би по-късно си видял паспортите им?
— Не. Но заявявам, че те са хората, за които ги считам.
— За мен това не е достатъчно. Понеже единият от тях твърди, че бил християнин и поданик на чужда държава, а това може да е само за да избегне нашето правосъдие, се изисква най-голяма предпазливост и добросъвестност. Аз съм длъжен да видя книжата!
— Книжа? — ухили се Халеф. — Мислиш ли, че аз, свободният бедуин и шейх на племето си, ще взема да ти мъкна паспорт, когато тръгна някъде на езда?
— Виждаш, че тук се нуждаеш от такъв!
— Кой да ми го издаде? Към коя инстанция трябва да се обърне един независим бен араб в този случай? Такава няма. И ти казваш, че тук съм се нуждаел от паспорт? Защо и за каква цел?
— Защото стоиш пред съд, който трябва да знае кой си.
— Погледни гхазаи там! Той също стои пред съда дори като свидетел. Показа ли ти той някакъв паспорт?
— Това не е нужно, защото ханджията го познава.
— Видял ли е някой паспорта му?
— Това е без значение!
— Машаллах! Миралаят ни познава, а ти не му вярваш. Някакъв си прост мъж там обаче даряваш с доверие! Единият е съдържател, обикновен варяч на кафе, но пък другият — висш офицер! Ако бях на мястото на миралая, щях за това оскърбление да си разменя някоя много сериозна приказка с теб!
Тогава Сефира, макар тези думи да не бяха отправени към него, се изстреля от мястото си и викна гневно: