— Сега-засега трябва, за съжаление, да се разделя с вас. Ама да не ви хрумне и най-малката надежда да почерпите! Аз по-скоро ще ви последвам и тогава ще си уредя сметките с вас. Няма дума, която да може достатъчно да изрази ужасите, които ви очакват. Нека Шейтана ви бъде пазач, докато ви видя отново!
— Той ще има по-добро отношение към нас отколкото към теб. Давам ти дума за това! — отвърнах аз.
— Да не би да искаш да ме заплашваш, крастава кучешка кожа?
— Каквото казах, не е празна заплаха, а ще се случи! Не ти с нас, ами ние с теб ще си разчистим сметките веднага щом се осмелиш да пристъпиш отново пред очите ни. Бъди готов за това!
Оня избълва едно проклятие, угости ме с още един здрав ритник и даде после на хората си един знак, отнасящ се до нас. Бяхме вдигнати и отнесени до тръстиковия сал, в който ни сложиха легнали един до друг. Двамата мъже, които преди малко бяха получили заповедите му, се качиха, отвързаха сала от брега и се заловиха за греблата, за да се отблъснат от сушата. Плавателното средство се раздвижи.
Сплетените бордове на сала бяха с такава височина, че не можехме да поглеждаме над тях. Виждахме над себе си само къс небе и повече нищо. Движенията на лекия съд бяха плавни и равномерни. Личеше си, че пазачите не притежаваха голям опит във воденето на такъв тръстиков «панер». Те не се интересуваха от нас, а понеже бързаха, действаха с всички сили. Бяхме вързани и те явно приемаха, че не е нужен някакъв специален надзор.
След известно време Халеф приближи уста до ухото ми и прошушна:
— Сега бива ли да говоря, сихди?
— Да — отвърнах също така тихо.
— Гневен ли си ми?
— Като лъв!
— Това успокоява сърцето ми, защото още не съм говорил с нито един лъв, който да е споделил с мен, че ми е гневен. Аз мога само да повторя, че нямам никаква вина за нашето нещастие. То се стовари внезапно връз мен със срутването на пясъка, който в своята неразумност изгуби равновесието на опората и първо с нозете ми, но после и с цялото измерение на тялото ми полетя към ниското. Казвам ти, тия персийци, или каквито са там, в първия миг бяха не по-малко слисани от мен!
— Та не можа ли да се възползваш от изненадата и бързо да скочиш и да побегнеш?
— О, сихди, що за странни мисли имаш понякога! Първо, в предопределението на късмета е залегнало падането винаги да става по-бързо от скачането, което и ти навярно вече сам по себе си си изпитал. Второ, моят път от горе до тях долу беше по-дълъг отколкото техният до мен — те просто останаха да си седят — и ето как моята изненада трая също по-дълго от тяхната. Трето, аз лежах под един балкан от пясък, но те — не. Четвърто, аз притежавах само два крака, а те всички заедно поне двайсет ръце за хващане. Пето, те бяха…
— Престани, иначе до утре няма да свършиш с изброяването! — вмъкнах аз. — Предчувствах бедата и опасението ми наистина се сбъдна. Не трябваше да те пращам. Ти не си достатъчно предпазлив!
— Сихди, не се карай на мен, а на теб! Аз се държах така, както ти искаше, но ти не така, както аз желаех.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти желаеше да бъда предпазлив и аз бях. Че откосът беше после толкова непредпазлив да се хързулне заедно с мен натам, където съвсем не му беше мястото, трябва да упрекваш него, не мен. Сетне, когато бях пленен и си казах, че ще ме последваш, желаех от цялото си сърце да не бъдеш и ти хванат. Ти да не би да изпълни желанието ми?
— Хмм, не!
— Добре! Значи съзнаваш, че не на мен, а на себе си трябва да се гневиш. Тъй че не се карай!
Да имаше как, щях да се изсмея с глас. Лукавият дребосък прехвърли всичко от себе си върху мен, и то така умно и хитро, че ми беше невъзможно да не му дам право. А после прибави към отбраната един страничен удар:
— Аз мислех, че действително си в безсъзнание. Но ти не беше, нали?
— Не.
— Тогава си чул какви отговори дадох на Педера?
— Да.
— Кажи искрено, не го ли свърших добре?
— Превъзходно.
— Благодаря ти! Признанието ти ми дава ощастливяващото убеждение, че късотата на моето съзнание все пак е равностойна на дълготата на твоя разсъдък. Ние значи стоим напълно на едно равнище и по отношение нашата дълбока, предизвикана от персийците изненада сме напълно квит един с друг. Ето защо можем сега в дружеско единство да се обърнем към главното. Мислиш ли, че ще ни провърви да се освободим?
— Разбира се.
— Кога? Къде? Как?
— Това са твърде много въпроси на един път. Трябва да изчакаме да видим какво ще се случи.