— Ще ни предадат на Сефира?
— Да.
— Какво ще стори той с нас?
— Ще ни намести, както чу от Педера, в хабса на Нимруд.
— Имаш ли си представа що за кауш е това?
— Мисля, че е същото подземно помещение, в което е бил затворен нашият багдадски бинбаши.
— Аллах! Как стигна до тази мисъл?
— Различни са причините, които ме наведоха на нея. Сега не можем подробно да ги обсъждаме.
— Не беше ли на мнение, че от това помещение има изход?
— Почти съм убеден, но се пита дали този изход ще е проходим и за хора. Но каквото и да се случи, ние трябва да се стремим да не бъдем разделяни един от друг.
— Това е вярно и ето защо ако поискат да ни разделят, просто няма да склоня!
— Как се гласиш да я подхванеш тая работа?
— Сега още не знам, но в подходящия миг ще го знам.
— Ти изобщо няма да знаеш нищо. Ако хората поискат да ни разделят, ще го сторят, без да можем да им попречим. Нашето освобождение стои извън всяко съмнение. Само че не бива да се бавим — най-вече заради конете ни. Свободни ли са пръстите ти?
— Да.
— На мен, за съжаление, ми вързаха ръцете на гърба. Ще се обърна. Провери дали можеш да ги развържеш!
Легнах на другата страна, та да съм с гръб към него, и почувствах как много усърдно заработи въпреки вързаните си ръце по стегнатите възли. Мина четвърт час, докато усетих, че станаха по-хлабави. Помагах с въртене на ръцете и извиване на ремъците и ми се удаде да освободя най-напред дясната ръка, но не и лявата, защото нехранимайковците бяха постъпили предпазливо, като не бяха свързали китките наедно, а бяха прекарали вървите около всяка поотделно и двукратно ги бяха промушили още под колана.
Освобождаването на тази ръка бе изисквало едно доста голямо напрягане на силите и бе причинило тласък, който се бе предал на лекия съд. Той се заклати.
— Какво правите там? — викна единият от гребците, като се обърна към нас. — Лежете кротко, иначе ще се катурнем и най-окаяно ще се удавите!
Другият за жалост бе по-мнителен.
— Кой знае какви ги кроят заедно! — каза той. — Те са хитри кучета. Я им прегледай сиджимите! Аз ще управлявам сала.
Още като чух това, знаех, че стоя пред решителния миг. Щеше непременно да бъде открито, че едната ми ръка е свободна. После какво? Да се оставя отново да ме вържат? Не! Тогава щеше да възникне битка и всички щяхме да изпопадаме във водата. А дори и да не се стигнеше дотам, то двамата противници — те притежаваха оръжия, а аз можех да си служа само с една ръка — далеч ме превъзхождаха. Значи и това трябваше да се избегне. Не оставаше нищо друго, освен да бягам. Но Халеф беше вързан, не можеше да ме последва. Можех ли да го изоставя? Защо не? Получех ли свободата си, щях да му бъда по-полезен, отколкото ако останех пленен заедно с него. Но рискувах живота си. Краката ми бяха стегнати наедно, а лявата ръка беше все още здраво вързана за колана. Освен това можеше да се предположи, че ще се стреля по мен, тъй като двамата мъже притежаваха пищови. Ха! Необходимо беше само да изчезна бързо във водата и тогава нямаше защо да се боя от куршум. И тъй, смело рискувай!
Тези мисли преминаха толкова бързо през главата ми, че бях готов с решението още преди пазачът да се е навел към нас. Успях да прошепна още на Халеф:
— Не се безпокой, ще дойда да те измъкна!
После се изправих и скочих през ръба на плавателния съд във водата. Вълните се затвориха над мен, но преди туй чух двоен крясък. Скокът ми беше извел сала от равновесие. Той беше построен като кръгъл панер, следователно се бе завъртял и ето защо вниманието на пазачите трябваше да бъде насочено най-напред към възстановяване на неговото равновесие. Така аз спечелих време и не пропуснах да го използвам в свое предимство.
Реката тук правеше извивка и поради това се намирахме по-близо до десния бряг. Задачата ми беше максимално бързо да се добера до сушата. Дясната ръка бе достатъчна за плуването. След гмуркането ми беше необходимо само да направя няколко странични движения в желаната посока и изплувах едва когато въздухът ми свърши. Тогава видях тръстиковия панер да се клатушка като смътно очертан предмет на повече от трийсет крачки вляво от мен. Продължих да повтарям процедурата, докато вече не го различавах и можех да приема, че и аз няма да бъда открит. От този момент останах на повърхността и достигнах без усилие брега, от който чух двамата гневно да реват.
Седнах край водата и започнах да се освобождавам от вървите. Изтеглих колана, докато задната част, а с нея и ръката, дойде отпред и я развързах с дясната. Сега имах на разположение всичките си десет пръста и да развържа увития около глезените ремък, не отне и минута.