А сега бе крайно време да навестим свидното място. Войникът се облегна на стената. Сключените му ръце образуваха първото, а раменете — второто стъпало за нагоре. Така стигнах лесно до дупката и камерхерът ме последва. Че не му беше леко на сърцето, долавях от въздишките и хриповете, с които се прибутваше зад мен. Пътят ни беше удобен, тъй като сега ходникът бе свободен от тухли и прах. Късата лека карабина не ми пречеше. В края се изправих в отвесната шахта и се ослушах. Главата ми вече се намираше в помещение номер пет. Нищо не се помръдваше и аз се измъкнах от ямата. Персиецът тутакси ме последва.
Едно изследване с опипващи ръце ме осведоми, че сме заварили нашето принудително убежище точно така, както го бяхме напуснали. Въжетата ни още лежаха тук, а от другата страна напипах купчината боклук, който бяхме изхвърлили от дупката. Бяхме сами и много ми се искаше да запаля една свещ, но светлината щеше да премине между пръчките на рулетката и веднага да ни издаде, в случай че имаше някой в другите помещения. Трябваше да направим приготовленията си на тъмно. Първата ни работа беше да затрупаме дупката. Мушнах карабината вътре и проснах отгоре кърпата на войника, върху която насипахме остатъка от тухления прах. По този начин отворът и пушката оставаха скрити за очите на Сефира. Ножа и револвера бях тикнал в пояса. Тухленото брашно изтъркахме от дрехите доколкото можахме с ръкавите на сетретата.
Сега трябваше отново да вържа персиеца и не е необходимо да казвам, че той не искаше да се съгласи. След като успокоителните аргументи нищо не помогнаха, го сръгах не особено приятелски в ребрата, което го убеди в необходимостта от тази предпазна мярка. Беше вързан както преди.. После клекнах и си сложих и моите въжета — не така здраво както по-рано, но все пак при един бегъл поглед да дават вид, че нищо не се е променило. Желанието ми да вляза тук преди Сефира се беше изпълнило. Сега той можеше да дойде!
Настроението на камерхера в никой случай не беше оптимистично. Чух на няколко пъти едно «ах» или «ох», последвано от въздишащо «Аллах, Аллах!». Беше го страх, а когато след известно време доловихме стъпки, зашепна, заеквайки от ужас, на персийски:
— Ефе… ефенди… те… ид… идват! Я сема-и-мен, я хеят-и--мен! (О, небе мое, о, живот мой!) Защо ли влязох пак вътре!
— Я млъкни! — нашепнах му аз. — Чувам, че отиват най-напред при Халеф, трябва да слушаме!
Стъпките се бяха отправили към номер четири. Чух Сефира и Халеф да говорят, но не можах да разбера думите. Когато обаче персиецът се отдалечи и моят хаджи му викна с повишен глас, долових:
— Не ставай смешен! Аз си познавам ефендито. Той ще дойде И ще ме измъкне. А после ще си разчистим сметките с вас!
— Нека ти кажа тогава, че той е вече тук — подвикна обратно Сефира. — Отдавна лежи вече там отзад, много по-здраво вързан от теб!
— Това е лъжа!
— Истина е!
— И дори и да е истина, той само си играе с теб, иска да си направи майтап, такъв си му е навикът. Той ще се освободи и ще освободи и мен, преди да си си го помислил!
— Само душата му ще бъде свободна, защото и нея, и твоята ще изгоним с тояги от проклетите ви тела!
— Тоягите са за теб, не за нас. Заклевам се в Аллах и Пророка, че само след късо време ще почувстваш камшика, който ми отнехте! Тогава твоята душа ще се пръждоса от прокажената ти кожа надолу в Джехенната!
Сефира се изкикоти презрително. После стъпките приближиха нашата врата. Ясно различих, че бяха само двама мъже. Резетата бяха избутани и рулетката вдигната. Сефира пристъпи с дребния негодяй, който ме беше измамил с предрешването си като хаджи Халеф. Предводителят хвърли един изпитателен поглед в помещението, пристъпи към камерхера, понеже този лежеше по-близо до него отколкото аз, наведе се и прегледа вървите.