От ранчото бяхме пристигнали в естансията доста късно. Разправиите с пратениците ни отнеха доста време и вече бе изминала значителна част от следобеда, когато прекосихме границата на имението на Монтесо. Бяхме осем души — естансиерото, брат Иларио, аз, и петимата йербатероси, които горяха от нетърпение да освободят своя другар и предводител. Най-напред трябваше да се отбием в ранчото, за да погребем мъртвеца, както и бяхме обещали. За щастие това мнение се намираше горе-долу в нашата посока, тъй че нямаше да загубим кой знае колко време. Яздехме съвсем през същите места, през които бяхме минали и на идване и, понеже здравата пришпорвахме конете, се добрахме до ранчото малко преди мръкване. Там разказахме на хората случилото се. Добрият Бюргли така се разгневи, че изказа желание да се присъедини към нас, за да им «свие сармите», както сам се изрази. Естествено отказахме да изпълним желанието му. Той с нищо не можеше да ни помогне. Да не говорим за това, че присъствието му в ранчото бе много необходимо.
Погребението се състоя още същата вечер със съдействието на пристигналия от Монтевидео свещеник, а после се сбогувахме с тези добри хорица. Ранчерото ни прехвърли съвсем сухи през реката, тъй като притежаваше лодка, скрита на такова място от брега, където не можеше толкова лесно да бъде открита от непознати. Видях се принуден да им обещая пак да се отбия при тях в случай, че пътят ми отново ме отведеше из тези места. Възможно беше да се върнем заедно с йербатерото и неговия племенник. Но също така лесно можеше да стане и нещо друго — Монтесо да прояви готовност незабавно да продължи пътуването за Гран Чако. Изобщо в никакъв случай не бяхме господари на бъдещите събития. Бяхме тръгнали да осъществим едно такова начинание, чийто изход никой от нас не бе в състояние да предвиди.
На отсрещния бряг на Рио Негро наш водач стана монахът. Той бе на мнение, че по-добре познава местностите от естансиерото, а даже и от йербатеросите, и скоро наистина се оказа, че е прав.
Луната светеше толкова силно, че нощната езда не представляваше за нас особена трудност. Минавахме покрай ранчоси, естансии и асиенди, а понякога и край малки селища, чиито имена, макар и споменавани от спътниците ми, бързо забравих. До настъпването на деня изминахме значително разстояние. За себе си и за йербатеросите естансиерото беше избрал най-добрите си коне. Животното, яздено от монаха, бе с отлични качества, макар че външността му не допринасяше за подобен извод, а моят дорест жребец също не се посрами. Естествено ние двамата отново бяхме сменили конете си в ранчото. Тъкмо в този момент искахме да им позволим малко да си отдъхнат и да им дадем възможност да пият вода. Но йербатеросите смятаха подобно нещо за излишно. Казаха, че ако нашите животни се изтощят, навсякъде можем да получим други коне. Обаче тъй като и брат Иларио ме подкрепи, успях да наложа мнението си, че конете също са Божи създания и всеки свестен ездач се грижи за своето животно не по-зле, отколкото за самия себе си.
Огледахме се за някое населено място, където можехме да отседнем. Малко вдясно от нашата посока забелязахме да се издига тънка, лека струйка дим. Във въздуха миришеше на изгоряло.
— Там се намира един чифлик — обади се брат Иларио. — Мисля, че оттук би трябвало вече да го видим. Онзи пушек ми се струва подозрителен. Дано на тези добри хорица не им се е случило някакво нещастие!
— Познавате ли собственика? — попитах аз.
— Да. Възрастен сеньор с една много достопочтена сеньора, които имат един-единствен син и четирима гаучоси. Известен е с това, че развъжда най-добрите коне. За него тази дейност е въпрос на чест. Но местността е твърде уединена и далеч наоколо няма никакво населено място. Да не би къщата му да е изгоряла? Хайде да се приближим!
След броени минути можахме да видим, че наистина бе имало опустошителен пожар. Стените се бяха срутили и образуваха купчини все още леко димящи развалини. Коралите стояха празни и само тук-там в далечината се забелязваше по някоя пасяща крава, избягала вероятно от дима. Ала не се виждаше и един-единствен кон.
— Това ми прилича на нападение! — извика брат Иларио. — Да не би онези любители на болата да са минали оттук?
— Защо мислиш, че е имало нападение? — попитах аз.
— Защото животните са изчезнали.