Щом вързахме бандита, Монтесо каза:
— И този ни е в ръцете. А сега докарайте другия!
Двама души излязоха навън, за да изпълнят заповедта му. Предварително се радвах на физиономиите, които щях да видя след завръщането им. След като доста се позабавиха, най-сетне те пак влязоха в стаята. Един от тях смутено зарови пръсти в чорлавата си коса и съобщи:
— Негодникът е изчезнал. Претърсихме цялата околност. Не можахме да го намерим.
— Но нали го оставихме до зида, а не е възможно да е развързал ласото си!
— Тогава други хора са го освободили — подхвърлих аз. — Кръстникът офейка със сина си. Старицата и внучката и също изчезнаха. Тези четирима души навярно са достатъчни, за да развържат едно ласо.
— По дяволите! Избягали ли са? — слиса се той, като едва сега се огледа за жените. — Изобщо не съм забелязал. Ето че е изчезнал и онзи тип, а заедно с него и ласото ми! Виж на какво става, когато човек не внимава! Е, поне този мерзавец е все още в ръцете ни. Той е главният престъпник и ще плати и заради другите. Какво ще правим с него, сеньор?
Този въпрос беше отправен към мен. Вдигнах рамене.
— Аз не познавам тукашните закони, а и не съм съдията, който ще произнесе присъдата му.
— Ами, съдия! Оставим ли тази работа на полицията и съда, ще си имаме куп неприятности. Ще се наложи да киснем тук като свидетели до края на процеса и междувременно приятелите на тези типове ще ни очистят. Знам ги тия работи. Не, съдиите сме самите ние. Това е най-краткият и най-добър начин да се разправим с тях. Вън вековните лесове, както и в лампата, е прието убиецът да се обезврежда веднъж завинаги. Или се наръгва с нож, или се пронизва с куршум. И ние ще постъпим така и в този случай.
— Не, сеньор, не съм съгласен.
— Но защо?
— Защото смятам, че и вие не сте съдията на този човек. Всъщност вие нямате нищо общо с цялата работа. Та вас никой не ви е нападал.
— Карамба! — възкликна Монтесо. — Още от следобед търча подир този мошеник, дори повиках другарите си на помощ и успях да предотвратя убийството, а ето на, сега ми казват, че съм нямал нищо общо с цялата работа! Чувал ли е някой подобно нещо? Сеньор, вие ми направихте голяма услуга и сте мой приятел. А каквото зло причинят на приятеля ти, все едно, че са го причинили на теб. Поне сред йербатеросите обичаят е такъв. Искаха да ви убият. Все едно, че са направили опит да убият мен и аз трябва непременно да ги накажа.
— Ако ме бяха убили тогава, като мой приятел можехте да отмъстите за мен. Но понеже не ми е сторено никакво зло, аз ви моля да забравите всичко и да оставите онзи негодник на мира!
— Господине, личи си, че сте син на добре опитомения стар континент. Но все пак размислете: ако оставите онзи мерзавец на свобода, той незабавно ще я използва, за да повтори срещу вас веднъж неуспялото си покушение, само че този път ще е по-добре подготвено!
— Нека се опита. Намеренията му са ми известни до болка, така че няма защо да се страхувам от тях. Ако искате, хвърлете му един хубав бой. Може би това ще го накара да ни каже кой му е възложил задачата да ме убие.
След тези думи аз излязох навън и няколко пъти обиколих къщата, претърсвайки околността. От обитателите й нямаше никаква следа. Ясно долавях ударите, които се сипеха върху бандита, обаче от устата му не излизаше никакъв стон. Щом изминаха десетина минути, аз открехнах вратата и надникнах в стаята. Негодникът лежеше по корем. Целите му панталони бяха съдрани и изцапани с кръв, но въпреки всичко той ме посрещна подигравателно ухилен. Изглежда имаше нерви на хипопотам.
— Сеньор, какво да правим? — попита ме Монтесо. — Нищо не признава, а продължим ли да го бием, ще го убием.
— Стига му толкова. Оставете го да лежи там, където е! И бездруго познавам човека, който го е изпратил.
— Е, добре, нека си лежи. Ще го заключим така, че да не могат веднага да го освободят. Още по-добре ще е да изгасим светлината и да се скрием тук, за да заловим обитателите на къщата.
— Те изобщо не ме интересуват. Не ги споменавай повече.
— Бог да благослови милосърдието ти, сеньор, ала то е съвсем неуместно. Когато ме ухапе някакъв паразит, аз го убивам, иначе ще продължи да ме хапе. Но както желаете. И така, да си вървим!
Напуснахме къщицата. Монтесо заключи вратата и захвърли ключа. Върнахме се обратно през незастроеното място, а после поехме по улицата. Стигнахме в града, без по пътя да си разменим и дума.