— Веднага ли искате да отидете в хотела си? — попита ме Монтесо. — Или ще ни окажете честта да изпиете с нас по чашка? Сеньор, така ще ни доставите голяма радост.
Дължах живота си на този човек и никак не ми се искаше да го засегна или дори да го обидя с отказа си. Ето защо приех предложението му.
Той ме заведе в една от пресечките на главната улица, където влязохме в някаква невзрачна къща. Табелата на вратата й ми подсказа, че това е кръчма.
От полуотворената врата на общия салон ни посрещнаха тютюнев дим и груби, вулгарни викове. Вече започнах да се разкайвам, че съм тръгнал с йербатеросите. Ала Монтесо не влезе в това помещение, а почука на една врата, зад която изглежда се намираше кухнята. Показа се млада, чисто облечена жена и направи пред него дълбок поклон.
— Горе отворено ли е? — попита я той.
— Да. Там има неколцина сеньори и сестра ми ги обслужва.
— Тогава ще се качим и ние. Погрижете се никой да не ни смущава!
Тези думи бяха изречени с толкова решителен глас, сякаш Монтесо бе свикнал да заповядва още от най-ранна младост. Жената отново се поклони като пред някой знатен господин, след което се изкачихме по стъпалата.
Горе се озовахме най-напред в малко преддверие, където на закачалка висяха няколко шапки и бастуни. Монтесо отметна една плюшена завеса и ние влязохме в продълговато, богато обзаведено помещение. Няколко полилеи пръскаха почти дневна светлина. Масите имаха мраморни плочи, столовете и канапетата бяха тапицирани с червен плюш. На всяка маса имаше бутилки с най-различно вино. Накратко казано това помещение би подхождало и на най-луксозния хотел във всеки голям европейски град.
Иззад тезгяха се изправи младо момиче и ни поздрави най-учтиво. На една от масите седяха четирима добре облечени господа. И те поздравиха учтиво. Единият от тях дори подаде любезно ръка на Монтесо. Значи тук йербатеросите бяха редовни клиенти! И другите петима бяха също така бедняшки облечени, като Монтесо. Ходеха боси. Шапките им дори заедно не струваха петдесет пфенинга. Брадите и косите им не бяха поддържани. Бях немалко учуден, обаче с нищо не се издадох, Монтесо се отправи към най-задната маса, която бе достатъчно голяма, за да предложи места на всички ни, даде ни знак да насядаме, а после се върна при тезгяха да направи поръчката.
Момичето прибра намиращите се на масата бутилки и донесе други. За мое удивление на етикетите им прочетох:
«Chateau Yquem», «Latour blanche» и «Haut-Brion». Ако тези вина бяха истински, то цените им действително никак нямаше да подхождат на босите крака на хората, които се канеха да изпразнят шишетата.
Монтесо седна срещу мен, учтиво се поклони и каза:
— Тъй като още от обед ви следя, сеньор, знам много добре, че все още не сте вечерял. При Тупидо останахте толкова кратко време, че е невъзможно да сте се нахранил на неговата трапеза. Затова най-учтиво ви молим да бъдете наш гост и да хапнете заедно с нас от онова, с което йербатеросите обичат да вечерят, когато попаднат в някой град. Достатъчно скромно е.
— Наистина изглежда така — засмях се аз, като посочих към бутилките. — Ако хлябът, с който се храните, подхожда на тази «вода», и на мен ще ми се прииска да стана йербатеро.
— Може би не е чак толкова зле, колкото изглежда. Ще има време да се запознаете още по-добре с начина ни на живот, понеже се надявам, че в бъдеще доста често ще седим тъй заедно, макар и на съвсем други места.
Той отвори няколко бутилки, напълни чашите и се чукнахме за по-нататъшното укрепване на младото ни запознанство. После той измъкна един както изглеждаше добре натъпкан портфейл и ми върна парите, които още същия ден му бях дал назаем.
— Позволете ми да не се съобразя с нашата уговорка! — каза той. — Всъщност първо би трябвало да обявя анулирането на договора и да платя едва след година. Но тъй като от моя страна цялата работа не бе взета на сериозно, моля ви да приемете сумата още сега. Аз в никакъв случай не съм такъв бедняк, за какъвто ме мислите, но се радвам на заблудата ви, понеже така ми се предложи добра възможност да ви опозная. Може би сред немците да има много сърдечни и милостиви хора като вас, ала тук те са голяма рядкост. Ето защо веднага ви обикнах и разказах за вас на моите другари. Винаги можете да разчитате на приятелството ни.
Опитах се доколкото ми бе възможно да скрия удивлението си, но все пак не успях да се сдържа и зададох следния въпрос:
— Но, сеньор, щом като материално сте много по-добре, отколкото си личи по външността ви, защо тогава се унизихте при Тупидо толкова да молите и увещавате този високомерен човек заради някакви си мизерни двеста книжни талера?