— За да го заблудя, сеньор. Ние сме почтени хора и който ни се довери, никога няма да бъде измамен. Който честно ни заплаща труда, той получава и хубава стока и винаги може да разчита на нас. Но Тупидо е мошеник и измамник и затова му платихме със същата монета. Знам, че няма да ни издадете. Мострата от нашия чай, която той изследва и от която пи, е отлична. Но после през нощта ние тайно разменихме балите в склада му. Измежду многото центнери чай, отрупани там, той няма и една щипка свястна стока.
— Но, сеньор, та това е кражба!
— Кражба ли? Сеньор, на всеки друг, който ми каже тази дума, ще му се разсърдя. Какво наричате кражба? Нима е кражба да отнемеш тайно на крадеца откраднатото?
— Е, ами защо да не стане чрез съда?
— Защото той е безсилен срещу Тупидо. И изобщо не ми споменавайте за нашите съдилища! Ако ми откраднат тук хиляда песо и направя донесение срещу крадеца, то за да си получа обратно хилядата песо сигурно ще трябва да похарча две, ако не и три хиляди. При това вероятно крадецът ще се измъкне без никакво наказание, защото нашите крадци имат страхотни връзки. А и според самите тях те никога не крадат, просто през нощта вещите някак си се появяват в домовете им. При тези обстоятелства човек може най-добре сам да си помогне. Тупидо ни измами и ние му го върнахме, без да се обръщаме към властите. Чувстваме, че сме в правото си и не смятаме, че трябва да имаме угризения на съвестта. Изпратих му по човек двестате талера. Накарах да му кажат, че съм успял да ги взема назаем. С него си нямаме повече вземане-даване. Вие не познавате живота на един йербатеро. Той води съществувание, което е от най-трудните и най-опасните и ние нямаме намерение ежедневно да рискуваме здравето и живота си само за да бъдем вечно роби и да правим от мошениците милионери.
— Наистина нямам представа за опасностите, на които е изложен събирачът на чай.
— Тъй си и мислех, сеньор. След като ни обслужат, ще ви обясня как стоят нещата.
Тъкмо в този момент момичето започна да ни сервира.
Как се смаях само когато пред тези босоноги хорица бяха поставени сребърни прибори! Съдовете бяха от най-фин порцелан, а ястията не можеше да бъдат по-хубави дори в някой парижки ресторант или някъде по «Унтер ден Линден». Освен супата имаше още шест блюда, а накрая получихме чудесни дребни сладкиши, както и колкото щеш плодове от три континента. Монтесо играеше ролята на домакин не по-зле от някой владетел на замък, свикнал често да кани гости. Докато се хранеше с направо смайваща сръчност и изисканост и постоянно ми отделяше най-хубавото от поднесените ястия, той започна да обяснява:
— Истинският йербатеро събира чая в девствените гори и често в местности, където никога не е стъпвал човешки крак, в местности, в които на всяка крачка е принуден да се бори срещу ягуари, пуми, крокодили и диви индианци. Нищо такова ли не сте чували?
— О, чувал съм, но мислех, че това става в изключителни случаи. Много съм любопитен да науча някои подробности за живота на йербатеросите.
— Е, каквото мога най-общо да кажа по въпроса, няма да отнеме много време. Естествено йербатерото не тръгва сам за дивата пустош. Някой предприемач наема десет, двайсет или пък трийсет събирачи на чай и поема грижата да ги съоръжи с всичко необходимо: с пончоси и други дрехи, с ножове, брадви, оръжия, ракия, тютюн и тям подобни неща. Освен това той трябва да събере достатъчно голям брой волове, чието месо се използва за храна по време на събирането на чая, а кожите им служат после за опаковането му. Групата йербатероси си избира или получава водач, на когото всички са длъжни безусловно да се подчиняват, докато трае работата им. После поемат на път. Във вековната гора водачът определя мястото, където ще бъде построен бивакът. Оттам хората тръгват да се трудят — двама по двама в различни посоки. Събират само онези клонки, по които има най-много листенца, както и млади филизи, орязват ги и два пъти дневно ги отнасят до колибата си — било в пончосите, било на връзки. Там те заедно обядват и вечерят. Според обстоятелствата работата продължава няколко седмици или няколко месеца. Събере ли се достатъчно количество клонки от йерба, заклани ли са вече достатъчно волове, чиито кожи да послужат за опаковка, в близост до колибата се прави висока сушилня, под която земята се утъпква колкото се може по-здраво. На тази сушилня се разстилат събраните клонки и отдолу се запалва огън така, че клонките леко да засъхнат, да ги «хване» топлината. След това се отстранява жарта и пепелта, а йербата се сваля от сушилнята на нагорещената земя да изсъхне напълно, да получи необходимата трошливост, за да може най-накрая да бъде стрита на прах. Това се постига като здравата се удря по нея с пръчки. Междувременно волските кожи се разрязват на две части, накисват се във вода, за да се размекнат добре, а после се съшиват така, че да се получат чували или бали с почти кубовидна форма. Стритият на прах чай се опакова в тези бали, след което те се зашиват и здравата се обработват с тояги, докато станат твърди като камък. Една такава бала не е голяма, обаче като нищо може да достигне до сто и петдесет килограма.