— Както научавам, събирането на чай е такава работа, която доста се различава от досегашната ми представа. Прилича на дейността на трапера или на събирача на мед в Съединените щати.
— Това сравнение е сполучливо, макар да не е достатъчно. Сам ще го разберете, след като със собствените си очи опознаете страната и местните хора.
— Тъкмо това е моята цел. Затова пътувам. Особено голямо желание имам да опозная пампасите.
— Ами девствената гора?
— И нея.
— А разполагате ли с достатъчно време? Свързан ли сте с някоя точно определена дата, когато ще трябва да завършите пътуването си?
— Не. Изцяло разполагам с времето си.
— Но, сеньор, какво ви пречи тогава за няколко седмици да дойдете с нас във вековната гора?
— Всъщност нищо.
— Ами че тогава елате с нас, де! Запознайте се с живота на йербатерото! Чували ли сте някога за Гран Чако? Един твърде своеобразен район, както сам ще установите. Там ще се срещнем със сендадора, когото ви препоръчах като най-добрия водач. Той ни очаква. Имам да уреждам с него една по-особена работа.
— Мога ли да узная за какво става дума?
— Хм! — промърмори той. — Всъщност е тайна, но на вас мисля можем да се доверим, ала при условие, че няма да ни се смеете.
— Що за мнение имате за мен, сеньор! Да ви се смея аз, новакът, който кажи-речи си няма никаква представа от живота в тази страна!
Монтесо замислено поглади брадата си, хвърли въпросителен поглед към другарите си и след като те му кимнаха в знак на съгласие, отново се обърна към мен:
— Вие сте прекарал дълги години сред североамериканските индианци и следователно умеете да яздите и да си служите с оръжие. Освен това днес забелязах, че сте хладнокръвен човек и имате повече познания от нас шестимата, взети заедно. И така, струва ми се, че сте човекът, от когото се нуждаем. Ще ви направя едно предложение. Но първо се налага да ви задам следния въпрос: как бихте постъпил, ако знаехте някакво място, където е заровено съкровище?
— Бих уведомил законния му собственик.
— Законния му собственик! Тъй! Хм! Ами ако няма законен или какъвто и да било друг собственик?
— Тогава ще го изкопая и ще го задържа за себе си.
— А разбирате ли нещо от черна магия?
— Глупости! Черна магия изобщо не съществува. А и нищо подобно не ви е необходимо, за да изровите едно съкровище. Знае ли се мястото, където е скрито, човек може смело да започне да го разкопава по всяко време на деня или нощта. И сигурно ще го намери.
— Тъй! Хм! — промърмори той по обичайния си маниер. — Да беше така, само щеше да ме радва, защото ние знаем едно място, където има съкровище, което трябва да извадим. Знаем дори две такива места.
— Тогава побързайте да изкопаете тези богатства.
— Ех, де да ставаше така светкавично! Вече ходих там, ама нищо не открих. Съвсем точно знаем къде е местността, но не успяхме да намерим самото място, защото не бяхме достатъчно подготвени, за да разберем писмото.
— Аха! Значи става дума за някакво писмо?
— За съжаление, да! Вие сте учен човек и затова…
— Моля, моля! — прекъснах го аз. — Не очаквайте от мен чудеса! На какъв език е написано?
— На езика на инките, но с латински букви, на тъй наречения кечуа.
— Та това е кажи-речи примамливо за мен, защото преди да тръгна за Южна Америка си купих няколко книги, които се занимават с езиците на местните индиански племена. Повече от два месеца се занимавах с кечуа. Кой притежава това скъпоценно писмо?
— Именно онзи мой приятел, когото ви препоръчах като най-добрия сендадор.
— Той ли е собственик на документа?
— Да. Получил го е от един умиращ монах.
— А той пък защо го е подарил тъкмо на него?
— Защото моят приятел му е бил водач. Били са само двамата. Превел го е от отвъдната страна на Андите насам и е трябвало да придружи този благочестив човек чак до доминиканския манастир край Тукуман. Но по пътя падрето, който бил вече много стар, внезапно тежко заболял и умрял. Малко преди смъртта си той дал писмото на сендадора. Преди време го видях и аз. Към него има и два чертежа.