— Добрината ви е трогателна, сеньор, но аз съм вече доста добре екипиран. Ще облека същите дрехи, които съм носил и в прерията. Моята изпитана карабина е също с мен, както двата ми револвера и ласото. Старателно ще се упражнявам в хвърлянето на болата. Липсват ми само седло и кон.
— Ще набавя и двете, сеньор. Нали водим коне със себе си? Сам ще избера за вас едно животно, а с удоволствие ще се погрижа и за седлото.
В този момент в помещението влезе нов посетител — един млад човек. Той беше много грижливо облечен, поздрави учтиво и се настани на съседната маса, като си поръча бутилка вино. Понеже седна с гръб към нас, а после се зачете в някакъв вестник, беше близо до ума предположението че сме му напълно безразлични и следователно нямаше никаква причина заради него да прекъсваме разговора си.
— По кой път ще поемем? — попитах аз.
— Ще прекосим на коне Уругвай и Ентре Риос в посока на Парана, а след това ще пътуваме по реката до Кориентес. Там ще трябва да свърнем наляво към Чако.
Първата част от пътуването ни съвпада точно с пътя, който ми беше предложил Тупидо.
— Естествено за вас това ще предполага голямо пренапрежение на силите — продължи йербатерото. — Ето защо от време на време ще спираме на подходящи места, за да можете да си отдъхнете.
Той с нищо не беше променил мнението си за мен. Махнах с ръка.
— Сеньор, съвсем няма нужда толкова да се съобразявате с мен. Аз издържам на продължителна езда.
— Знам, знам! — усмихна се той. — Първия ден се издържа криво-ляво. На втория краката ти са прежулени до кръв, на третия ти се свлича кожата, а после оставаш със седмици да лежиш на легло, за да се повтори по-късно цялата история отново. За да яздиш като хората, трябва да си роден в лампата. И така, утре ще стигнем само до Сан Хосе, вдругиден — до Пердидо, а после малко преди Мерседес ще свърнем на север, за да си отпочинем в естансията на един мой братовчед. Там ще трябва да обсъдим с подробности по-нататъшната ни езда. Пътят ни води към границата, тоест към местности, които тъкмо сега никак не са безопасни.
— Едва ли има защо да се страхуваме от тамошните опасности. Какво ли ни засяга политическото разделение на местното население?
— Засяга ни твърде много, сеньор. Тукашният живот и нрави се различават съществено от живота във вашето отечество. Особено много трябва да внимават пътниците. Сутринта яхвате коня си като свободен, неутрален човек, а може да се случи така, че още същата вечер да слезете от седлото като войник и по-късно да бъдете принуден да се биете за някоя партия, към която не храните никакви симпатии.
— Никога не бих го позволил! Аз съм чужденец, немец, и никой няма право да посяга на мен. Веднага ще се обърна към представителя на нашето правителство в тази страна.
— Веднага ли? Много лесно ще ви попречат. Всеки опит за бягство ще ви донесе смъртно наказание. И преди да ви се удаде какъвто и да било случай да се обърнете към представителя на вашата страна, ще ви убият и костите ви ще останат да се белеят в пампата. Сила няма да ви помогне, а само предпазливост. Впрочем вие сте под нашата закрила. Да оставим тази тема! Разисквахме я вече до втръсване. Нека момичето разчисти масата, за да има място да направим една игра на карти.
Тези думи подействуваха на останалите като някаква магия. Всички наскачаха за да помогнат при събирането на съдовете и приборите. Монтесо донесе тесте карти. После хората взеха да вадят пари от джобовете си и то толкова много, че аз неволно отдръпнах стола си от масата.
— Останете, сеньор! — каза йербатерото. — Разбира се, че сте поканен и вие да участвате.
— Благодаря, сеньор! Не играя хазарт. Искам да си вървя.
Той ме погледна невярващо. В онези страни всеки играе хазарт, и то с голяма страст и на големи суми. Направо нечувано е да откажеш да участваш в играта.
— Но сеньор, какво ви прихваща! Да не сте болен? — попита ме той.
— Не, но съм твърде изморен — опитах да се измъкна.
— Това наистина ви извинява, още повече, че утре ви предстои изморителна езда.
За щастие в същия момент се приближи онзи млад посетител, който се беше появил доста по-късно и заяви, че с удоволствие бил готов да заеме мястото ми стига да му било позволено. Той незабавно получи разрешение, а аз станах, за да му направя място и да си тръгна. Подадох ръка на новите си приятели и се сбогувах с тях. Когато бръкнах в джоба си и се обърнах към момичето, Монтесо побърза да заяви, че нямало защо да се грижа за плащането на сметката.