— Искате прекалено много. Имате ли основателни причини да предполагате, че този човек замисля някакво престъпление срещу вас?
— Да. Вчера бяха направени два опита за убийство срещу мен. Сега съм тръгнал да пътувам за Мерседес. Вече бях на път, когато узнах, че с нас искал да дойде млад човек на име Карера, който се представил за криминален инспектор. Подозирам го, че крои нещо лошо и така се опитва да се добере до мен.
— Не думайте! Два опита за убийство? А ние нищо не знаем! Сеньор, вие няма да пътувате за Мерседес. Ще трябва да се заемем с този случай и да направим разследване. Ще останете тук като свидетел.
— Колко дълго?
— В момента не съм в състояние да ви кажа. Възможно е да трае един или няколко месеца.
— Тогава покорно благодаря! Нямам толкова време. Желанието ми беше само да ме отървете от този тип, който си присвоява чужда професия.
— Тогава ще трябва да направите оплакване по установения ред.
— Да, но изглежда нямате голямо желание да изпълните необходимите формалности.
— Във всеки случай съм длъжен да ви задам вече споменатите въпроси.
— И да ги протоколирате заедно с отговорите ми, така ли?
— Да. А после ще ви дам двама наши служители, които ще арестуват онзи човек и заедно с вас ще го доведат при мен.
— И след това?
— След това незабавно ще проведа предварително следствие и ще предам цялата работа на съдията.
— Значи ще бъде възбудено цяло следствие?
— Естествено.
— И докога ще е нужно присъствието ми?
— До произнасянето на присъдата, тоест няколко седмици.
— Това хич не ми харесва, сеньор. Налага ми се да тръгна за Мерседес. Ако ще трябва да кисна тук заради онзи тип, то съжалявам, че ви обезпокоих. Отказвам се от всичко. Моите почитания, сбогом!
Сложих си шапката на главата и се забързах към вратата.
— Чакайте, чакайте! — извика той подир мен. — Вие може да се отказвате, но не и ние. Тъй като вече знаем, че…
Нищо друго не чух, понеже излязох от стаята. Но зад мен вратата енергично се отвори и полицейският служител продължи:
— …че срещу вас са извършени два опита за убийство…
Слязох по стъпалата и се озовах долу. Той тръгна по петите ми, добавяйки:
— …два опита за убийство, аз се виждам принуден да разследвам цялата работа и да ви…
Намирах се вече долу при портала и набързо развързах моя кон. Полицаят бе стигнал най-долното стъпало и изкрещя:
— …и да ви задържа тук до приключването на случая. Ето защо съвсем сериозно трябва да ви…
Бях вече на седлото, а той стигна до портала. Протягайки и двете си ръце към коня, полицаят изрева:
— …да ви заповядам да останете тук, иначе ще ви арестувам и ще ви държа затворен, докато…
Нищо повече не чух, понеже препуснах към халите, откъдето минаваше пътят, който щеше да ме изведе извън старата част на града. Нямах никакво намерение да си пропилея ценното време с някакъв си уругвайски съдебен процес. Ако полицейският служител искаше да ме принуди да остана, то нека да се опиташе да ме арестува. Нямах нищо против.
Продължих надолу към залива, а после пак нагоре към улицата, в чиито край ме очакваха йербатеросите.
— Е — посрещна ме Монтесо, — ето ви най-сетне! Вече си бях помислил, че по грешка сте поел в друга посока. Намерихте ли си парите?
— Да. А къде е новият ни спътник, когото очакваме? Не го виждам. Нали искаше да се срещне с нас пред града!
— Сигурно е продължил малко по-нататък. Мога ли да се надявам да не се държите с него недружелюбно?
— Поведението ми изцяло ще зависи от неговото.
— Тогава съм спокоен, понеже той е извънредно учтив човек и кабалиеро до мозъка на костите.
— Което се разбира от само себе си при един comisario criminal.
Може би изрекох тези думи с малко ироничен тон, тъй като Монтесо ме попита:
— Все още ли не вярвате, че е такъв?
— Ще ви направя удоволствието да не изразявам повече никакво съмнение.
— Добре! Вие сам ще се убедите, че наистина е криминалист. Той ни разказа толкова интересни случаи, при които е успявал да разкрие виновниците само благодарение на голямата си проницателност и наистина учудващата си сръчност и умение. Често е рискувал даже и живота си.
Скоро градът остана толкова далеч зад нас, че изчезна от погледите ни. Тук там все още се срещаха самотни ниви, които, за да бъдат предпазени от стадата, бяха оградени с гъсти кактусови пояси или живи плетове от агаве. Но иначе се намирахме вече на открит терен, който почти в цялата страна запазва един и също характер — това е хълмиста равнина, обрасла с трева, която на височина рядко надвишава една-две педи и само в падините се срещат редки храсталаци, чиято височина всъщност не дава основание да ги наречем дървета. Навсякъде се виждат пасящи животни, коне, по-рядко овце, а най-често говеда.