След малко пак тръгнахме на път. Налагаше се да прекосим рекичката, чиято вода ми стигна над глезените. Когато се озовахме на другия бряг, на йербатеросите им хрумна да догонят дилижанса. Затова преминахме в галоп. Щом взехме да настигаме колата и яздещите отстрани пеони разбраха намеренията ни и се започна бясна надпревара. Имах чувството сякаш пред нас настана истински ад — такъв рев и вой се надигна. Ударите върху клетите животни заваляха като градушка. Те задърпаха дилижанса на неравномерни тласъци. Той взе да се накланя ту надясно, ту наляво и изглеждаше като че се носи по равнината с големи скокове.
Всичко живо, което се намираше в колата или около нея, завика, закрещя и зарева — едните от страх, а другите възбудени и разгорещени от надбягването. Моите йербатеросите също се развикаха. Вдигна се такава олелия, сякаш се бяха погнали дузина ягуари или пуми.
Всеобщата възбуда завладя и моя кон, но аз успях да го обуздая. Подобно надбягване не ми беше по вкуса. Все още здравите и читави пътници в дилижанса се намираха в най-голяма опасност. Ето защо подвикнах на спътниците си да се откажат от тази работа, ала всичко бе напразно. Те така започнаха да обработват конете си с шпорите, че животните се втурнаха напред като обезумели.
Тук теренът беше доста равен, но натъкнеше ли се колата на някакво препятствие, човек можеше спокойно да се обзаложи сто към едно, че тя ще да се прекатури. И ето че още отдалеч забелязах такова препятствие! Напряко на пътя ни течеше не особено широк поток, който обаче се беше врязал дълбоко в земята. Всички тамошни реки и потоци се отличават с корита, дълбоко изровени от водата в глинестата почва.
Естествено пеоните също видяха опасността. Но бяха свикнали тъкмо на такива места да развиват най-голямата възможна скорост, а и не искаха да ги догоним. Коне и дилижанс полетяха към потока. Последва скок във водата и колата се наклони надясно. Тримата пътници, намиращи се на покрива й, изреваха от страх и разпериха ръце. Конете прегазиха водата. С голяма мъка, но почти без да намаляват скоростта, те изкачиха отвъдния бряг и дилижансът се наклони наляво. Животните се озоваха горе на високия бряг и погнати от камшиците на песните удвоиха бързината си. Това даде на колата мощен тласък — тя пак се наклони надясно — последва втори тласък — дилижансът направи скок напред и се преобърна на дясната си страна. Конете продължиха да го теглят още известно разстояние нататък. Тримата пътници бяха отхвръкнали надалеч. Лежаха неподвижно, проснати на земята. Над тях надвисна опасността да бъдат прегазели и наранени от конете на моите йербатероси, понеже те препускаха съвсем близо подир дилижанса.
Колата лежеше преобърната на земята, а близо до нея лежаха майоралът заедно с двама от пътниците, които бяха седяли зад него. Конят на предния водач беше паднал на земята, заедно с едно от двете следващи го животни. Няколко ласа се бяха скъсали. Конската сбруя по онези места е твърде примитивна и с какви ли не недостатъци. Състои се само от един по-широк ремък, опасващ тялото на животното. За този ремък се връзва едно ласо, а другият му край здраво се затяга за колата. Ето по какъв начин трябва да я теглят конете. Ако някое от животните падне и не може да се изправи, е, тогава просто му свалят ремъка и ласото, и го зарязват.
Ние спряхме до претърпелия злополука дилижанс. Там бе настанала неописуема бъркотия и олелия. Коне и пеони се въргаляха по земята. Изхвръкналите от местата си хора жално стенеха или ругаеха с все сила. Но далеч по-лошо беше положението на онези, които бяха останали вътре в «парадната каляска». Тя лежеше на едната си страна и вследствие на това пътниците сигурно не се намираха в особено удобни пози. Те пищяха и крещяха колкото им държаха белите дробове. Особено енергично звучеше някакъв женски глас:
— Шапката ми, шапката ми! — чуваше се непрекъснато.
— По дяволите шапката ви! — изрева мъжки глас. — Престанете да ми стъпвате по лицето!