— Чувствам се поласкан, че съм ви виждал често, ала на въпроса ви не мога да дам точен отговор.
— Аз съм сестра на кмета на Сан Хосе, казвам се сеньора Риксио и съм съпруга на известния търговец със същото име. Е, сега знаете ли?
С един ням поклон той отговори утвърдително на въпроса й.
— И — продължи тя — непременно трябва по най-бърз начин да се прибера у дома. Тази вечер у нас има прием, грандиозно увеселение, една тертулия, на която са поканени най-знатните хора от града. Не мога да изоставя задълженията си и да накарам гостите да ме чакат. Аз съм ръководителката, кралицата на обществения живот, и не бива да се излагам с отсъствието си на една тертулия, за която лично съм изпратила поканите. Всички вие сте длъжни да се съобразите с общественото ми положение и незабавно да продължите пътуването!
«Кралицата на обществения живот» каза всичко това с такъв тон, който при други обстоятелства сигурно щеше да пресече всякакви опити да й се противоречи. Останалите пътници, от които за щастие никой не беше получил сериозно нараняване, безмълвно я бяха наобиколили. Те разбираха, че за тях ще е най-добре да мълчат, тъй като тази енергична дама щеше да положи всички усилия, за да уреди и техния въпрос. Ала майоралът поклати глава и, сочейки към пострадалата кола, продължи да настоява на своето:
— Наистина е съвършено невъзможно да изпълним желанието ви. И вие ще трябва като всички нас да се примирите с неизбежното!
— И през ум не ми минава! Именно заради моята тертулия пътувах до Монтевидео, защото исках да си донеса шапка по последната парижка мода. Купих шапката и сега непременно трябва да се върна у дома за да я… О, Господи! — прекъсна се тя сама. — Ето я къде лежи на земята! Как ли ще изглежда! В какво ли състояние се намира? Вашият дилижанс изобщо не ме интересува. Нека се счупи, ако ще да стане на парчета! Но шапката ми, шапката ми! Сума пари трябваше да дам за нея, и ето че сега е обезформена и обезобразена, а на всичко отгоре и ще закъснея за тертулията! Струва ми се, че като отворя кутията, ще припадна!
Тя се завтече към мястото, където лежеше кутията, а аз я вдигнах от земята, за да й я подам. Никой художник не би могъл да нарисува физиономията, която направи тя, след като разгледа смачканата вещ по-подробно. Никога не съм виждал по лицето на една жена толкова ясно да се изписва изразът на такава душевна мъка и страдание, само защото е била принудена да се откаже от нещо скъпо и тъй силно желано. Жалните стонове, които издаде, всъщност би трябвало да предизвикат смях, но те събудиха в мен състрадание. Тя напразно се опитваше да отвори смачканата кутия. Най-сетне я захвърли на земята и силно ядосана извика:
— Дори не мога да се добера до шапката си! Изпогазиха я. Съсипаха ми великолепния пролетен модел. Кой ще ми я плати и кой изобщо ще ме обезщети, ако пропусна моята тертулия! Ще кажа на брат си да тикне в затвора всички тези негодници!
Аз отново вдигнах захвърлената кутия, огледах я и с утешителен тон казах:
— Сеньора, а може би все пак белята е поправима!
— Изключено! Та нали виждате колко е смачкана кутията. Невъзможно е дори да се отвори!
— Ще ми позволите ли да опитам?
— Моля ви, бъдете тъй добър! Може би ще имате по-голям успех от мен.
Макар и след доста усилия това наистина ми се удаде. Най-напред изправих препънатите места на кутията, а после измъкнах от нея «пролетния модел». Олеле мале! Как изглеждаше шапката само! Тя бе имала доста висока форма, но в момента бе напълно смачкана. Сеньората плесна с ръце и възкликна:
— Ужасно! Тази прекрасна шапка е съсипана веднъж завинаги! Нима не прилича на истинска мекица? Този кошмар ме накара да се разтреперя! Уплахата ще ме убие! Никой човек не е преживявал подобно нещастие!
Внимателно огледах шапката. Първоначалната й форма е била придадена с помощта на най-тънката и фина тел, покрита с някаква подобна на паяжина материя. Хастарът й бе направен от черен тънък плат, наподобяващ воал, а украсата й се състоеше от копринена кордела, две кичести фльонги и едно бяло щраусово перо. Естествено всички тези части се намираха в много плачевно състояние. Но още по-тъжно бе изражението върху лицето на дамата.
— Успокойте се, сеньора! — утеших я аз. — Може би ще е възможно да възстановим шапката от тези жалки останки. С сгъване и изправяне на телената основа навярно ще оправим формата й, а и перото ще може да придобие първоначалния си вид.
— Тъй ли мислите? — попита тя обнадеждена.
— Да, разбира се. Е, корделата ще трябва да бъде свалена и наново колосана, което ще стане много добре с помощта на пшенични трици и една ютия, а сигурно няма да е трудно и на фльонгите да се придаде предишният им чар.