— Достатъчно, сеньора! — избухна той. — Не искам да чувам нищо повече, иначе ще трябва да наредя да ви накажат заради обида, въпреки че брат ви е кмет, както разбрах преди малко от самата вас.
Изглежда жената започна да губи самообладание. Тя ту се изчервяваше, ту пребледняваше. Видях, че се канеше да му обърне гръб. Тогава се намесих и я попитах:
— Моля, кажете ми кой е този Матео, за когото споменахте?
— Някогашен чирак на мъжа ми. Трябваше на бърза ръка да го изгоним, защото обра касата.
— И вие го разпознахте в лицето на този човек? Не е ли възможно да се лъжете?
— Не. Той е от Сан Хосе и го познавам още от дете. Всяка заблуда е напълно изключена.
— Ами! — изсмя се «инспекторът» и се метна на коня си. — Женски дрънканици!
— Моля ви, сеньор! — обадих се аз. — Не мога да се съглася с мнението ви, а вярвам на всичко, казано от сеньората. Вие сте онзи Матео, онзи крадец, който сега е тръгнал може би по още по-лоши пътища, отколкото навремето.
— Внимавайте! Нали много добре знаете кой съм и какво съм?
— Наистина знам много добре! Вие сте лъжец и измамник!
— Нима искате да използвам пушката си? — заплаши той.
— Хайде де! Но само не и от засада, каквито са навярно намеренията ви. Осведомих се в полицейския участък. Няма никакъв инспектор на име Карера. Предполагам, че полицаите са вече по петите ви, за да ви арестуват. И така, имайте добрината да слезете от коня, за да не протакате повече срещата си с тези господа!
Той хвърли доста разтревожен поглед назад, но там не се виждаха хора. Това почти му възвърна предишното нахалство, защото каза:
— Тогава ще тръгна да ги пресрещна, но после ще се върна с тях, за да ви арестувам заедно с тази жена. Обиди като вашите заслужават сурово наказание!
Той смуши коня си в обратна посока, прекоси рекичката и изчезна зад пощенската станция.
— Сеньор, какво направихте? — обади се Монтесо. — Нанесохте му смъртна обида. Последиците няма да закъснеят, понеже той наистина е полицейски служител!
— Глупости! — отвърнах аз и му обясних всичко.
— Но защо тогава ни е излъгал? — попита той.
— За да може по този удобен начин да се добере до мен. Не е храбрец, а дързост и склонност към риск съвсем му липсват. Мисля, че не си е поставил направо за цел да ме убие, защото за това е твърде страхлив. Крои нещо друго, има някакъв сатанински план, но може би ще ми се удаде да го разкрия.
— Но това вече не е възможно. Нали изчезна?!
— Пак ще се върне, но ще ни следва тайно, за да изпълни намеренията си. Качете се на коня си и елате с мен само за пет минути! Ще ви докажа, че на него и през ум не му минава да поеме обратно за Монтевидео.
Възседнах жребеца си и Монтесо последва примера ми. Прегазихме малка река и стигнахме до пощенската станция. Когато погледнахме иззад ъгъла на сградата, ние забелязахме негодника, който в пълен галоп се носеше по посока на столицата.
— Ето виждате ли, че целта му е Монтевидео? — рече Монтесо.
— Той ще продължава в тази посока само докато можем да го наблюдаваме. Само внимавайте!
Извадих бинокъла си и го нагласих. За невъоръженото око конникът ставаше все по-малък и по-малък, докато най-сетне изчезна. Но с помощта на бинокъла аз го видях после да се появява върху гърбицата на едно възвишение и за мое задоволство забелязах, че вече беше свърнал наляво. Подадох далекогледа на Монтесо и му посочих къде да търси човека.
— Действително сега язди на север! — призна той. — Прав сте, сеньор.
— Връща се и на известно разстояние оттук отново ще прекоси рекичката, за да тръгне по петите ни. Убедихте ли се в намеренията му?
— Напълно.
— За мен няма никакво съмнение, че именно той е крадецът Матео. Мерне ли ми се пак пред очите, няма много-много да се церемоня с него. Елате!
Върнахме се при дилижанса. Преди още да стигнем до него, се натъкнахме на двама от пеоните, взели умното решение да отидат до станцията, за да потърсят помощ за поправянето на колата. Майоралът и третият пеон бяха останали при другите хора. Пътниците бяха насядали по тревата и очакваха по-нататъшния развой на събитията. Само един от тях, онзи, който беше купил коня, не бе принуден да кисне тук. Той ни помоли да му разрешим да се присъедини към нас. Естествено никой нямаше нещо против.
Монтесо помогна на жената да се качи на коня зад мен. Веднага забелязах, че тя не яздеше по този начин за пръв път в живота си. Хвана ме с две ръце за кръста и прекъснатото ни пътуване можеше да продължи.
През първите петнайсетина минути седях като на тръни. Да имаш зад гърба си една сеньора, която те е прегърнала, а отпред на седлото да е завързана кутия с нова, но смачкана пролетна шапка, която си обещал изцяло да възстановиш — всичко това те поставя в такова положение, с което не се свиква бързо.