— И през ум не ми минава. Ако е тъй, както казвате, сеньор, тогава той не бива повече да ни се мярка пред очите. Лошо му се пише, защото в такива случаи не се шегуваме. Вярвам на думите ви и понеже тъкмо този тип ни предупреди да се пазим от вас, ние ще ви обслужим по най-добрия възможен начин. Сега ще ви оставя, за да приготвя вечерята, от която се надявам да бъдете доволен.
Матео беше пожелал да прекараме нощта на открито и сигурно си имаше своето основание. Беше нежна, чудно красива вечер. Не полъхваше никакъв вятър. Йербатеросите заявиха, че при такова време нямали никакво намерение да спят в къщата. Предупредих ги, ала напразно. След като се нахранихме и то сравнително много добре, те се загърнаха в одеялата си и легнаха под един сламен навес, който бе издигнат на четири кола до самата постройка кой знае с каква цел. Пуснаха конете си да пасат на воля.
Понеже от Матео очаквах всичко, аз вкарах жребеца си в корала, който беше обграден от висок гъст и бодлив кактусов плет. Прислужницата ми оказа специално внимание, като затвори в корала при коня едно куче. Увери ме, че ако някакъв външен човек се опита да се промъкне при коня, кучето ще вдигне адски шум.
Къщата имаше почти плосък покрив, покрит с тръстика. Една част от него бе подпряна толкова здраво, че на него можеше да стои изправен човек. Към това място водеше тясна стълба, намираща се съвсем близо до моята врата. Бяха я направили допълнително, за да могат отгоре да се оглеждат както за пътници, така и за стадата на едно значително по-голямо разстояние.
Ездата не ме беше изморила. Освен това на вечеря бях ял здравата и все още нямах желание да лягам да спя. Ето защо се поразходих навън по брега на реката. Около храсталаците трепкаха светулки, големи нощни пеперуди пърхаха от време на време пред лицето ми, невидими цветя пръскаха наоколо аромата си. Въздухът беше толкова благоуханен, толкова освежителен! А над мен блестяха южните звезди. Лека-полека изпаднах в онова настроение, което поетът нарича мечтание, а прозаикът — занесено сантименталничене. Така продължих да се разхождам доста дълго. Най-сетне тръгнах обратно и може би след около два часа отново стигнах станцията.
Безшумно се отправих към сламения навес, където спяха спътниците ми. Ако все още бяха будни, те непременно щяха да ме видят. Понеже луната бе изгряла на срещуположната страна на небосклона, върху навеса падаше сянката на къщата и там бе сравнително тъмно. Въпреки това когато се приближих ми се стори, като че изпод навеса изскочи някаква подплашена от мен сянка и изчезна зад постройката. Веднага се втурнах подир нея.
Когато завих покрай ъгъла, попаднах под силната лунна светлина. Тя озаряваше една открита площ, широка около стотина крачки, която се намираше между къщата и поле, гъсто обрасло с магарешки тръни, простряло се на изток от станцията. От мига, когато съзрях човешкия силует, до този момент никой не би имал възможността да измине това разстояние. Може би човекът бързо беше свърнал зад следващия ъгъл на постройката. Отидох до там, ала нищо не забелязах. Втурнах се напред и два пъти обиколих къщата, но без да открия и следа от хора. После надникнах под навеса.
Йербатеросите спяха дълбоко. Монтесо лежеше малко настрани от другите и хъркаше, та се късаше. Трябваше ли да го будя? Не. Навярно се бях излъгал. Пушките им лежаха до тях. А някой крадец сигурно най-напред щеше да посегне на оръжието им. Фактът, че те все още бяха тук, бе за мен доказателство, че никой не се е мяркал насам. И така, аз безшумно се отдалечих, влязох в къщата и залостих вратата с резето.
Когато се озовах в стаята си и вече се канех да се съблека, изведнъж ми хрумна мисълта, че ще е по-добре да се кача горе на покрива и да се поогледам наоколо. Имах остро зрение, но все пак съществуваше възможността да съм се излъгал. Взех със себе си далекогледа. Можеше да ми бъде от полза, понеже луната осветяваше цялата околност.
Когато се намерих горе, аз не се изправих, защото така неминуемо щях да бъда забелязан от долу. Залегнах върху тръстиката и започнах да се оглеждам на всички посоки. Нищо, абсолютно нищо подозрително не се виждаше.
Сложих далекогледа пред окото си и запретърсвах околността. Картината, която ми представиха лещите, не беше особено ясна. Въпреки това ми се стори, че от лявата страна на споменатата площ, обрасла с тръни, има някакъв силует, който от време на време се раздвижваше. Изтеглих още повече частите на далекогледа и ето, че не се бях излъгал — там стоеше един кон. А където има кон, там трябва да има и ездач. Всички животни от станцията се намираха в корала. Конете на йербатеросите пасяха от другата страна на къщата. Значи конят, който бях забелязал, принадлежеше на някой чужд човек.