Слязох от покрива и излязох от къщата, за да отида при коня. Стигнах до него, без да видя жив човек, и веднага познах крантата на Матео. За да осуетя бягството му, аз се метнах на седлото и, описвайки малка дъга, се насочих към реката, където скочих на земята и завързах юздите на коня за един храст.
Матео беше пожелал да ни заставят да пренощуваме под открито небе. Преди малко го бях подплашил, докато се занимаваше с нещо при йербатеросите. Несъмнено сега пак беше отишъл там. Затова аз се промъкнах обратно до къщата, но така, че никой да не може да ме види оттам. Щом стигнах до ъгъла й, предпазливо надникнах иззад него. Наистина, до Монтесо беше клекнал някакъв човек, който тъкмо в този момент се изправи, за да се отдалечи. Аз скочих на крака и се втурнах към него. Той ме видя и хукна да бяга.
— Крадец, крадец! Ставайте, събудете се! — завиках аз и се затичах по петите на негодника.
Той се насочи към полето от магарешки тръни, за да заобиколи издадения му ъгъл. Когато забеляза, че конят му не е там, той изплашено се спря, макар и само за броени секунди, но това ми беше достатъчно, за да го настигна и да го сграбча за яката. Той измъкна от пояса си нож, за да ме наръга, но аз ударих ръката му така, че изпусна оръжието и в следващия миг го повалих на земята. Зад нас се разнесоха гласовете на йербатеросите.
— Насам, насам! — извиках им аз, като затиснах с коляно мерзавеца и хванах двете му ръце, за да не може да посегне към пистолетите си. Спътниците ми бързо дотичаха.
— Какво става? Какво има? Крадец ли? Кой е той? — заваляха въпросите им.
— «Криминалният инспектор» — отвърнах аз. — Беше под вашия навес и сигурно е обрал Монтесо.
— Мен ли? — обади се йербатерото. — Лошо му се пише. Наистина ли е той?
Монтесо се наведе ниско, за да го погледне в лицето.
— Да, действително е той. Ей къде лежи ножът му. Вземете му пистолетите! После ще го отведем в къщата.
Хората бяха чули виковете ни. Учудиха се немалко, когато довлякохме «полицейския служител». До този момент той не беше издал нито звук, но заедно с упорития израз по лицето му се появи и язвителна усмивка. Той спокойно изслуша разказа ми как вече веднъж го бях забелязал, как открих коня му и накрая как го бях заловил.
— Значи е крадец! — обади се Монтесо. — Това като нищо ще му донесе стотина удара с ласо. Негоднико, как ти хрумна идеята да ме обереш?
— Мълчете! — обади се най-сетне Матео с повелителен глас. — Как може някому изобщо да мине през ума да ме вземе за крадец?
— Я по-кротко! — сопнах му се аз. — Още от самото начало те прозрях. Ти си мошеник, но не и полицай. Защо ни преследваш? Какво търсиш при този сеньор, докато той спи? Целта ги е само една — кражба.
— Аз — крадец? Че докажи го, де!
— Сигурно няма да е много трудно да представим доказателства. Нека сеньорите само проверят какво им липсва.
— Добре, нека проверят. И ако съм им откраднал нещо, спокойно могат начаса да ме обесят!
Йербатеросите изпразниха джобовете си. Абсолютно нищо не им липсваше. Излязоха навън, за да преровят и кобурите на седлата си. Когато се върнаха, заявиха, че всичко е налице.
— Е, крадец ли съм? — тържествуващо попита Матео.
— Несъмнено съм ти попречил да задигнеш вещите, на които си хвърлил око — отвърнах му аз.
— Дрън-дрън! Какво ли може да се открадне от един йербатеро? Човекът, който реши да обере такива хора, несъмнено е голям глупак!
— Е, ами какво друго си търсил при тях?
— Много ти се иска да разбереш, а? Но нали иначе си толкова умен и мъдър! Защо сега акълът ти не достига сам да си отговориш на този въпрос?
— Сеньор, без обиди! Проявиш ли още веднъж липса на учтивост, на каквато съм свикнал, така ще те цапардосам по физиономията, че ще видиш звезди по пладне! Кроиш ни нещо и много ми се иска да разбера какво.
Той седна на стола, който се намираше най-близо до него, огледа ме с подигравателно изражение от глава до пети и каза:
— Е добре, ще ти обясня. Но всеки друг на твое място би го сметнал за излишно. Много добре знаеш какъв съм. Аз съм криминален инспектор.
— Не ти вярвам!
— Дали ми вярваш или не ми е съвършено безразлично.
— Докажи го!
— Ще ти го докажа когато сметна, че е необходимо. А ти не си човекът, който има право да ми иска подобни доказателства. Длъжен съм да се легитимирам само пред властите, но не и пред теб.
— Тогава престани да ни досаждаш!
— Няма как! — изсмя се той. — И то защото ми се струваш подозрителен.
— Ха! Но във всеки случай ти си ми много по-подозрителен, отколкото аз на теб.