— Сеньор, какво ще кажете за подобна низост? — попита ме той, задъхан от възбуда.
— Нищо! — отвърнах кратко.
— Ще поискам тези хора да бъдат наказани най-строго!
— На първо време едва ли ще ви е възможно. Де да се бяхте вслушали в предупрежденията ми!
— Моля ви, без упреци! Щом спрем, аз ще говоря. Тези мерзавци трябва веднага да бъдат респектирани.
Никой не ни забрани да разговаряме, но безсилните заплахи на Монтесо накараха всички да избухнат в смях. Той бе на мнение, че е по-разумно да се съпротивляваме с всички възможни средства. Разубедих го. Все още изобщо не знаехме какво всъщност искаха тези хора от нас. В най-благоприятния случай бяха решили да ни принудят просто ей така да яздим с тях през полето. Но и в най-неблагоприятния цялата работа не можеше да бъде кой знае колко опасна, защото не бяхме извършили абсолютно нищо лошо. Обясних му всичко това и успях да го успокоя поне дотолкова, че да се откаже от всяка ненужна съпротива.
Бяхме изминали твърде голямо разстояние, когато най-сетне разрешиха на конете да преминат в ходом. Вече имахме възможност да разговаряме с негодниците. Обърнах се към техния предводител:
— Сеньор, кога ще научим по каква причина и с каква цел ни принудихте на тази езда?
— Щом стигнем лагера — отвърна той. — А сега мълчете! Нямам желание да се занимавам с вас, докато пътуваме!
Думите му прозвучаха много строго и враждебно, сякаш хокаше някакъв скитник или нехранимайко. Ето защо му отговорих със същия тон:
— Ще ви помоля да бъдете по-учтив! Нямате пред себе си някой ратай!
— Какъв сте и какво сте ще ни кажете и докажете по-късно! Ако не млъкнете веднага, ще се отнеса по-строго с вас и ще наредя да ви вържат, както подобава на подобни люде.
Замълчах. Монтесо яростно скръцна със зъби. До този момент бяхме яздили все през открити местности, но ето че пред нас се изпречиха планини или по-скоро онези възвишения, които тамошните хора обичат да наричат планини. Това бяха само хълмове с натрошени и пръснати скалисти отломки по хребетите. След като ги изкачихме, отвъд тях видяхме някаква река, която в почти права линия пресичаше равнината пред нас.
— Това е Рио Жи, която малко по-надолу се влива в Рио Негро — обясни ми Монтесо. — Сигурно лагерът им ще е нейде там долу.
И от двете страни на реката имаше по една тясна ивица от дървета и храсталаци, които растяха нарядко. Не заслужаваха името гора. По-надалеч надясно, нагоре по течението на реката забелязах някакво ранчо. Впрочем цялата местност изглеждаше твърде пуста и усамотена. Не се виждаха дори стада.
След като се спуснахме от височината и вече се приближавахме към реката, аз зърнах един конник, който бавно яздеше срещу нас. Веднага го познах, а и Монтесо ме попита:
— Виждате ли го онзи мерзавец? Знаете ли кой е той?
— Това е нашият «комисарио криминал». Подозирах, че е замесен в играта.
— Ако имах пушка, щях да го застрелям!
— Това се изключва от само себе си. А сега да млъкваме.
Негодникът поздрави предводителя много учтиво. Нарече го майор. Правеше се, че не ни вижда, ала лицето му буквално сияеше от задоволство. Естествено сега той обърна коня си и заедно с нас пое към реката. Там поспряхме под короните на дърветата и слязохме от седлата.
Наоколо почвата бе мочурлива и сигурно това беше причината да не забележим никъде пасящи животни. Естествено все още бяхме плътно обкръжени, обаче въпреки всичко можех добре да виждам реката. Тя не беше особено широка, но изглеждаше дълбока.
Мястото, където се намирахме, се отличаваше от останалата околност с предимството, че беше песъчливо и сухо. Въпреки всичко то не подхождаше за бивак. Та кой ли се разполага с удоволствие в блатиста местност, където има зловредни изпарения и какви ли не насекоми, измъчващи и хора, и животни! По тази причина славната кавалерия изглежда нямаше намерение да се бави на това място дълго и ето защо участта ни щеше да се реши тук.
Мястото бе свободно от всякаква растителност, а и беше достатъчно обширно, за да могат кавалеристите, заедно с конете си, да образуват плътен кръг, в чийто център се намирахме ние двамата. Няколко от животните бяха разседлани. Сложиха седлата на пясъка, за да се настанят на тях господата, които се канеха да ни съдят. За съдии бяха избрани майорът, лейтенантът, както и други трима типа, към които чухме останалите да се обръщат с ротмистър, старши лейтенант и вахмистър. Нашият мил «инспектор» стоеше до тях. Монтесо беше изпаднал в извънредно силно възбудено състояние. Веднага щом слязохме от конете той понечи гневно да избухне, но аз го помолих на първо време да си мълчи и да изчака да разберем какво ще предприемат негодниците и в какво ще ни обвинят.