— Няма значение, защото сега се запознавате с мен направо лично. Да ви представя ли и моите колеги?
— Благодаря ви! Вашето име ми стига, сеньор!
— Това ме радва! Виждам, че вече действително гледате на тази работа като истински кабалиеро. Извънредно много съжалявам, че съм принуден да наредя да екзекутират един човек с вашето възпитание, образование и с вашите качества, но се надявам да бъда извинен, понеже само изпълнявам дълга си.
— Аз също страшно много съжалявам, че ще трябва да ви натъжа, защото гледам на екзекуцията си все още като на нещо твърде въпросително.
— Сеньор, най-учтиво ви моля да се откажете от това погрешно мнение. Решено е, че ще умрете, понеже престъпленията ви са известни.
— Тогава ви моля да ни кажете името на човека, който свидетелства срещу нас.
— Ето този сеньор, Матео Сарфа, когото вече познавате.
— Навярно е търговец, а?
— Да, само че бивш. Сега е без професия.
— Така си и мислех. Значи съвсем не изпълнява службата на някакъв «комисарио криминал»? Но ни излъга!
— Няма значение. Той се натъкна на отряда ни и направи донесение срещу вас. Нищо не премълча пред нас. Е, вече познавате и него, и мене. А за да ви задоволя напълно, нека сега изясним и идентичността на двамата обвиняеми. Поне на първо време няма да разговарям пак с вашия спътник. В мое лице той обиди целия състав на военнополевия съд. Но вие сте учтив човек. Кажете ми кой е той?
— Това е сеньор Маурисио Монтесо, съсобственик на Естансия дел йербатеро, откъдето ни отвлякохте.
— Лъжете се, сеньор. Вашият спътник не е човекът, за когото ви се е представил.
— Той е. Мога да го потвърдя като свидетел.
— В случая вашето свидетелство е без всяка стойност, понеже самият вие сте обвиняем. Вашият приятел е обикновен йербатеро, който се е скитал из Монтевидео и е организирал съзаклятие. Допуснал сте да ви заблуди. Но нека по-добре се върнем към вашата личност. Вие твърдите, че сте чужденец и че се намирате в страната ни едва от няколко дни, нали? Можете ли да го докажете?
— Имам паспорт.
— Моля да ми го покажете.
Рисковано беше да му дам в ръцете легитимацията си, понеже лесно можеше да се предвиди, че нямаше да ми я върне. Но тъй като петдесет души стояха готови да изпълнят всяка негова заповед, аз извадих портфейла си, измъкнах от него паспорта и му го подадох. Щом го прочете той го затвори и точно както бях предположил го пъхна в джоба си. После ме попита:
— Значи този паспорт наистина е ваш?
— Да. Нямам навика да пътувам с чужди документи за самоличност.
— И действително сте онзи човек, за който ви представя тази легитимация?
— Разбира се.
— Вярвам ви, защото нямате вид на лъжец. Но сигурно имате и други неща у себе си. Може би знаете, че един обвиняем не бива да носи в джобовете си каквото и да било. Налага се да ви помоля да ми предадете всичко. Дайте ми парите си!
Подадох му портфейла си, а после и кесията с парите.
— Страхливец! — чух гневния глас на Монтесо. Естествено не му обърнах внимание, но затова пък внимателно проследих къде точно изчезнаха парите ми. Майорът ги пъхна във вътрешния джоб на синята си куртка, обшита със златни шнурове.
— Както виждам, имате и часовник — продължи той. — Сигурно разбирате, че трябва да ви поискам и него.
— Ето го — отвърнах най-покорно. Той пусна часовника във външния джоб на куртката си и със задоволство в гласа попита:
— Притежавате ли и други предмети, които съм длъжен да конфискувам?
— Нищо повече не съм в състояние да ви предложа. Взехте цялата ми собственост.
— И оръжията ви също — кимна той. — Сега убеден ли сте, че се намирате изцяло във властта ни?
— Да, убеден съм.
— Това ме радва, защото вече мога да очаквам, че ще се примирите с участта си. Споменатите от вас формалности са изпълнени. Сега нищо не ни пречи да преминем към същината на въпроса. Отново ви питам дали се признавате виновен в опит за убийство.
— И дума не може да става, защото самият аз бях онзи, който трябваше да бъде убит.
Накратко разказах преживелиците си, обаче тези хора почти не ме слушаха. Докато предавах парите и часовника си на предводителя им, те усмихнато се споглеждаха. Дали наистина имах пред себе си войници, или пладнешки разбойници? Майорът също не слушаше разказа ми с особено внимание. Когато свърших, той ме попита:
— И вие твърдите, че ни казахте истината?
— Да. Мога да се закълна.
— Понеже сте обвиняем, няма да се стигне до такава клетва. Но нека чуем и човека, който свидетелства срещу вас.
«Инспекторът» се отзова на подканата му и заяви: