— Този върховен и почитаем военнополеви съд взе решение и аз като негов председател имам задължението да го обявя: първо, от сеньор Монтесо се сваля обвинението в опит за убийство, но затова пък ще бъде осъден за нанасяне на телесна повреда. Намерените в него документи доказаха, че се е провинил в помагачество при държавна измяна. Обаче тъй като последното престъпление не е осъществено и става дума само за помагачество, то обвиняемият се осъжда на десет години строг тъмничен затвор. Отвеждането му в затвора трябва да последва незабавно.
— Нали ви казах? — тихо пошепнах на Монтесо. — Вас изобщо не са ви взели на мерник.
— Може би ще ми искат много голям откуп, а?
— Най-вероятно.
— Второ, от неговия съучастник, истинският подбудител за извършване на престъпленията, се снема обвинението в нанасяне на телесна повреда, но затова пък той се осъжда заради опит за убийство. След обстойно обсъждане съдиите стигнаха до единодушно решение, че подсъдимият заслужава смърт. Присъдата трябва да се изпълни незабавно и то чрез разстрел.
Всички погледи бяха насочени към мен. Престорих се, сякаш не ги забелязвам.
— Осъдените имат ли да кажат нещо? — попита офицерът.
— Не — отговори Монтесо. — По-късно ще чуете възраженията ми.
Въпреки тези спокойни думи гласът му трепереше, а лицето му беше пребледняло. Той изглежда силно се тревожеше както за мен, тъй и за себе си, понеже от успеха или неуспеха на бягството ми зависеше твърде много и неговата участ. Но аз чувствувах голямо вътрешно спокойствие. Стара истина е, че при настъпването на очаквана опасност страхът изчезва. Така например ученикът може цели седмици преди изпита да трепери от страх, ала още с първия въпрос, който му зададат, притеснението му най-често изчезва.
— Ами вие, сеньор? — попита ме майорът.
— Искам да кажа, че изобщо не ви признавам за мои съдии. Вие нямате право да съдите дори местните жители, а да не говорим за чужденци. Местният жител би имал възможността да обжалва решението ви пред някоя по-висша инстанция. Следователно за незабавно изпълнение на присъдата и дума не може да става. А тъй като съм на всичко отгоре и чужд поданик, настоявам този случай да бъде разгледан пред представители на моята страна.
Случи се каквото и бях предполагал — всички се разсмяха. А майорът ми отговори:
— Вече ви казах, сеньор, че подобни възражения са съвсем безпредметни. Ние се чувстваме напълно компетентни и ще изпълним присъдата. Имате ли да добавите още нещо?
— Да, имам още няколко желания.
— Тогава изложете ги. Ако е възможно, ще ги изпълним.
— Колко ми остава още да живея, сеньор?
Той извади моя часовник, погледна го и отговори:
— Да речем още четвърт час. Ще ви стигне ли да се приготвите?
— Сигурно. Сеньор, иска ми се да умра като кабалиеро, без да ми връзвате очите!
— Не мога да го разреша.
— Защо?
— Противоречи на правилата. Ръцете ви ще бъдат вързани, а очите ви ще бъдат закрити с кърпа.
— Тогава искам поне да видя мястото, където ще посрещна куршума.
Той се огледа наоколо. Погледът му падна на едно дърво, което се намираше в самия край на бивака и същевременно съвсем близо до речния бряг. Оттам с три скока човек можеше да се озове във водата.
— Онова дърво задоволява ли ви? — попита той, посочвайки натам. — Ще можете да се облегнете на него, а и хората ми ще имат по-сигурна цел.