— Аз ще им предложа сигурна цел и без да се облягам на дървото. Няма да се олюлея.
— Друго желание?
— То засяга вас, сеньор.
— Ха, мен ли? Какво е то?
— Да не си изпатите след изпълнението на тази присъда и видим ли се някога, отново да гледаме един на друг като на приятели.
— Нямам основание да се боя, че ще си изпатя, а срещата ни ще се състои там горе на небето, където всяка вражда изчезва.
— За мен ще бъде утеха — добавих аз, — ако моят приятел може да присъства на разстрела мм. Моля ви да бъдете достатъчно милостив да наредите да развържат краката му, за да е в състояние да ходи и да стои прав. Ръцете му ще останат вързани, така че няма да има възможност да ви избяга.
— Ще изпълним това ваше желание. Развържете краката на сеньора!
Един от войниците изпълни заповедта. В същото време до нас се приближи Матео. В ръцете си държеше ремък и една носна кърпа.
— Какво ще правите? — попита го майорът.
— Ще вържа осъдения. Това е мое право, понеже аз съм свидетелят.
Значи той искаше да си достави даже и това удоволствие. Без да изчака съгласието на офицера, Матео пристъпи до мен и ми нареди:
— Сложи си ръцете на гърба! Време е.
— За какво? — попитах аз.
— Най-сетне да си получиш наказанието.
— Ето ти най-напред твоето, мерзавец такъв!
Ударих го с юмрук в лицето и то отдолу нагоре. Негодникът отхвръкна надалеч, и се просна на земята. Макар и с мъка, тъй успя почти веднага да се изправи, но остана на мястото си полузашеметен, закри носа си с длани и нададе ужасен рев. Никой не се помръдна да му се притече на помощ, дори както изглеждаше хората смятаха, че той си бе заслужил това болезнено наказание. Обикновено предателят получава награда, но никога и благодарности. Даже и майорът ми отправи един сравнително сдържан укор:
— Какво ви прихваща, сеньор? В мое присъствие да посягате на този човек!
— Нека ме остави на мира! Той ли има правото да се разпорежда тук, или вие? Не искам да умра невинен, като на всичко отгоре позволя на този подлец да ми се подиграва!
— Невинен ли казахте, сеньор? Но нека не спорим. Петнайсетте минути изтекоха. Самият аз ще ви вържа, и то направо за дървото. Елате!
— Определихте ли вече хората, които ще ме разстрелят?
— Веднага ще го направя.
— Тогава искам още само да се простя с моя другар.
Прегърнах йербатерото, който вече се беше изправил на крака и му пошепнах в ухото:
— Ще ви подхвърля един нож. Само внимавайте и гледайте ако можете да срежете с него ремъка си!
В този момент кръгът се разтвори и майорът ме поведе към дървото. В ничии очи не видях състрадание. Разстрелът на един човек беше за тези хора само зрелище, което дори не е в състояние да ги развълнува. Облегнах се на дървото. Майорът беше вдигнал от земята кърпата и ремъка, които Матео изпусна след моя удар.
— И така, сеньор — каза той, — този сериозен миг настъпи. Надявам се, че няма да се разтреперите!
— Едва ли! А мога ли само да попитам какво смятате да правите с моята собственост?
— Ще я изпратя на моите началници. Вие не се нуждаете вече нито от часовник, нито от пари. Извийте си ръцете и обгърнете дървото!
Той приготви ремъка. Войниците, които щяха да ме разстрелят, все още не бяха определени. Никой не държеше в ръка пушка, готова за стрелба, а всички копия и бола висяха на седлата. Беше настъпил най-подходящият момент и аз видях изпълнения с очакване и страх поглед на Монтесо, който не се откъсваше от мен. Йербатерото ме смяташе за загубен.
— О, лъжете се сеньор — отвърнах аз. — И часовникът, и парите са ми толкова необходими, че още сега ще ви помоля да ми ги върнете.
Той ме погледна слисано.
— Какво искате да кажете, сеньор?
— Ами горе-долу ей това — внимавайте!
Бръкнах в горния ляв джоб на куртката му и откъснах цялата й лява част, където се намираха двата споменати предмета от имуществото ми. Да напъхам под колана си това парче от куртката и да изтръгна двата ножа от неговия пояс бе работа само за секунда. Единия от ножовете захапах със зъби, а другия запокитих към мястото, където стоеше Монтесо.
— Но, сеньор, какво… — изкрещя майорът.
Не можа да продължи. Сграбчих го за яката… последва скок и силно дръпване… после още един скок… и ето че се озовах заедно с него в дълбоката вода на реката, където го пуснах. Преди вълните й да ме погълнат, аз долових многогласния вик на хвърлячите на бола. Всичко бе станало толкова бързо, че никой от тях не бе имал време да се притече на помощ на своя предводител. А и самият той бе толкова изненадан, че не направи и най-малкия опит за съпротива.