— Значи сте немец, така ли? — попита ме жената на родния ми език. — Колко се радвам, че успяхме да ви спасим!
— Благодаря ви за голямата услуга, която ми направихте. Но за съжаление спасението ми е само временно, а вероятно с оказаната ми добрина самите вие ще се изложите на опасност.
— О, не. Брат Иларио е тук, а тогава за нас не може да има опасност. Сигурно го знаете!
— Нищо не знам, защото не го познавам. Едва от четири дни съм в страната и…
Бяхме прекъснати от силен конски тропот, глъчка, ругатни, викове и удари по портата.
— Отворете, отворете! — закрещяха отвън. — Иначе ще разбием вратата!
Тогава отчето се приближи до мен и ме попита:
— Сеньор, моля ви най-искрено да ми кажете дали ви преследват заради някакво престъпление или простъпка. Ако е така, ще се опитам да посреднича. Но ако сте невинен, тогава ще ви защитаваме. В такъв случай сте под закрилата на Бога и можете да очаквате от нас помощ във всяко отношение.
— Най-тържествено ви давам дума, че съм напълно невинен.
— Това ми стига, сеньор.
— Ще ви разкажа защо искат да ме заловят.
— По-късно, по-късно! Нека най-напред поговорим с тези буйни хора.
Отецът беше човек с висок ръст и кокалеста фигура. Той носеше широкопола черна филцова шапка, дълга едноредна връхна дреха от черен плат, стигаща до глезените му, над чиято твърда колосана яка се виждаше белият ръб на ризата. Краката му бяха обути във високи ботуши с обичайните за страната шпори с големи колелца. При други обстоятелства бих се учудил, че редом с ножа от кожения колан, опасал стройната му талия, стърчаха и дръжките на два револвера с голям калибър. Въпреки кокалестото телосложение лицето му имаше почти нежни черти и необичайно благо изражение, към което чудесно подхождаха неговите големи, сини очи. Как ли да си обясни човек съчетанието от подобно войнствено снаряжение и по детински чистия, приветлив израз на лицето му?
В портата имаше дупка за наблюдение с четвъртита форма и големината на две човешки длани, която бе затворена с капак. Отецът я отвори, погледна навън и попита:
— Какво искате, сеньори?
— Да влезем! — отговори му заповеднически глас. Познах, че беше майорът.
— Що за хора сте?
— Ние сме от националната гвардия и аз съм майор Кадера.
— Тъй! А защо настоявате тъй буйно и невъздържано да влезете при нас?
— Защото искаме да ни предадете беглеца, на когото дадохте убежище. Той е осъден на смърт, но избяга малко преди екзекуцията.
— Защо беше осъден?
— Заради убийство, метежничество и държавна измяна.
— А кой го осъди?
— Военнополеви съд.
— От кой гарнизон?
— Мътните го взели! Стига сте ни разпитвал, сякаш сме хлапета! Не съм свикнал на подобно нещо.
— А аз съм свикнал да обмислям всяка работа от всички страни. Щом става дума да ви предадем един беглец, най-напред трябва да разбера дали имате право за такова искане.
— Имаме, понеже самите ние го осъдихме.
Съвсем за кратко отецът замълча. Навярно подробно оглеждаше мъжете. После отново се обади:
— Самите вие сте конституирали военен съд? Хм! Пак ще поговорим за това. Но първо искам да разпитам чужденеца, за да чуя и неговото мнение по този въпрос.
— По дяволите! Нима ще трябва да чакаме тук, докато той ви засипе с куп лъжи? Нямаме нито време, нито такова желание. Ако не отворите незабавно портата, ще я разбием!
— Ще се защитаваме!
— Опитайте, де! Ние сме петдесет кавалеристи и няма много-много да му мислим. Ще подпалим не само портата, но и цялото ви ранчо.
— Бъдете по-сдържан, сеньор! Тук няма хора, които можете да сплашите. И сам да съм, пак няма да ме уплашите.
— Аха! Тъй ли? Че кой сте, щом се пишете такъв голям герой?
— Аз съм брат Иларио.
— Значи отче! Тъкмо такъв ни трябваше! От един поп и кокошките не бягат, а ние пък още по-малко. Ако не ни предадете незабавно беглеца, ще атакуваме!
— Първо чуйте, че тук аз съм комендант.
— Едно отче комендант на такава крепост?! Ама че забавно. Да се пръснеш от смях! И с какво ще се отбранявате?
— Най-напред с моето предупреждение. Тежко и горко на онзи, който посмее да посегне на този дом или на някого от жителите му! Тук има човек на смъртно легло.