— Е, ами щом успях да се прехвърля през тази река, то сигурно по-малката нямаше да ме спре.
— О, не е така. Бреговете й са много мочурливи. Щяхте да затънете и да попаднете в ръцете на преследвачите си. Само на някои места има тесни пътечки, по които е възможно преминаването й, но вие не ги знаете. Е, нали все пак се избавихте.
— Да, поне засега. Нямам никакво доверие на тези типове. Вярно, предводителят им ни даде честна дума, че повече няма да предприема никакви враждебни действия срещу нас, обаче не ми прилича на човек, от когото може да се очаква да удържи на обещанието си. Много ми се иска самият аз да се спусна по брега на реката, за да се уверя, че действително са си отишли.
— Само ще си губите времето. Останете спокойно тук! Вече сте в пълна безопасност. Тези хора съзнават, че са разкрити. Земята просто им пари под краката и сигурно ще побързат да се озоват отвъд река Уругвай.
— Значи ги смятате за аржентинци?
— Да. Прехвърлили са се насам, за да реквизират — тоест да крадат — коне. Не ми се вярва да се заблуждавам. Сега те сигурно очакват да извикаме войска от Мерседес. Ето защо безпокойството за собствената им безопасност ще ги накара да офейкат колкото могат по-бързо.
В този миг от съседната стая доловихме вик. Отецът стана и отиде в нея. След няколко минути се върна и ми каза, че чичото искал да ме види. Болният чул, че се е случило нещо необикновено и попитал какво е то. Щом разбрал, че в ранчото се намира някакъв немец, той настоятелно пожелал да говори с него, понеже освен от устата на своите роднини дълго време не бил чувал немска реч.
— Направете му тази услуга, сеньор! — помоли ме отецът. — Почти постоянно клетникът се намира в плен на мрачни мисли. Терзае го някаква душевна мъка и досега не ми се е удало да го накарам да се отърси от нея. Може би вие ще успеете да облекчите страданията му.
— Не ми възлагайте подобни надежди. Убеден съм, че ще останете разочарован.
— О, аз изобщо не искам от вас да му говорите като някой духовен пастир. Но от опит знам какво въздействие може да окаже една неочаквана среща със земляк, още повече върху болен човек. Новината, че при нас се намира един немец, го изтръгна от неговия унес. Малко му остава да живее. Дори се опасявам, че съвсем скоро ще издъхне. Когато почука смъртта отварят се и най-здраво заключените сърца. Някакси изпитах чувството, че той желае да ви види не само защото сте негов сънародник.
Естествено аз изпълних желанието на болния. Отидох в съседната стая. Тя представляваше онова, което сме свикнали да наричаме «гостна стая». Беше по-добре мебелирана от другата. Там видях дори хармониум. Той бил първата награда на организирана в Монтевидео лотария с благотворителна цел. Ранчерото случайно бил в града по това време, купил си няколко лотарийни билета и спечелил този музикален инструмент. И ето че сега той украсяваше стаята като луксозна мебел, понеже тук никой не умееше да свири на него.
Моят сънародник лежеше на чисто застлано легло. Очите му бяха дълбоко хлътнали, страните му — изпити. Високото му чело преминаваше направо в напълно гол и лъскав череп, а устните на почти беззъбата му уста бяха силно хлътнали. Това придаваше на лицето му вида на мъртвешка глава. Изглеждаше така, като че всеки миг може да издъхне.
Той не отговори веднага на поздрава ми, а най-напред неспокойният му поглед изпитателно се плъзна по лицето ми. Може би той сметна, че намери там онова, което търсеше, защото след като се приближих до леглото му, той ми протегна за поздрав и двете си сякаш мъртвешки ръце и, опитвайки се да се усмихне, каза:
— Добре дошъл, сеньор! Естествено не идвате с кой знае какво удоволствие при един умиращ човек, но ми се иска нещо да ви попитам. Ще ми отговорите ли точно онова, което мислите?
— Разбира се! Ще ви дам един напълно искрен отговор. Можете да разчитате на това.
— Най-сърдечно ви моля за такъв отговор. За мен той е от огромно значение.
Болният говореше бавно и почти само шепнешком. Дишаше тежко. Подпрях гърба му с няколко възглавници, за да се облегне по-удобно и изглежда това положение го облекчи. Притеглих един стол до леглото му, но вместо да ми зададе своя въпрос, той пак взе да ме оглежда и ме гледа доста време така, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето ми. Действително в погледа му се четеше страх и аз изпитах искрено състрадание към този клетник.
— Говорете смело — окуражих го аз. — Ще си представя, че съм най-добрият ви приятел и ще разговарям с вас като с такъв.
— Да, да, представете си го! Ще ми направите най-голямата приятелска услуга, каквато изобщо може да съществува, а аз ще ви имам пълно доверие.