Естествено незабавно бе изпратен един гаучо да отиде до Монтевидео. След това брат Иларио продължи:
— Болният ме попита кога се каните да си тръгнете и ме накара да ви помоля поне днес да останете в ранчото.
— Но ние трябва да се върнем в Естансия дел йербатеро! — възрази Монтесо.
— Не, моля ви, останете! — обади се ранчерото. Жена му и брат му се присъединиха към неговата молба и аз с готовност реших да остана, ала Монтесо не го свърташе на едно място. Несъмнено хората в естансията бяха изпаднали в голяма тревога заради нас и той искаше да се върне, за да успокои близките си. Опитах се да го придумам да остане, ала напразно. Той настоя незабавно да тръгне и обеща по-късно пак да се отбие в ранчото. И бездруго по-нататъшният ни път от естансията минаваше оттук.
— Но, сеньор, сега този път е опасен — предупредих го аз. — Нали чухте, че нямам никакво доверие на хвърлячите на бола.
— Ами! Те са вече толкова далеч оттук, че няма защо да мислим за тях.
— Не бих се заклел, че е така. Поискайте от сеньор Бюргли поне неколцина гаучоси, които да ви придружат докъдето е възможно да ви бъде поставена засада.
— Съвсем излишно е. Впрочем слънцето се кани да залезе. Трябва да побързам и не мога да чакам гаучосите да се приготвят за път.
Но аз не отстъпих, докато той най-сетне се съгласи ранчерото да извика двама от своите хора. Скоро те потеглиха в тръс след като му обещах още на следващото утро да го последвам. Ала гаучосите се върнаха най-много след петнайсетина минути. Монтесо ги отпратил, понеже подобен ескорт бил всъщност обида.
Когато потегляше, аз излязох пред портата да го изпратя и няколко минути гледах подир него. Долу по брега на реката не се виждаше жива душа. Това ме успокои, но по-добре щеше да е, ако самият аз го бях придружил на известно разстояние. Тогава сигурно щях да забележа някои следи, по които можеше да се разбере, че завръщането му у дома все пак беше по-опасно, отколкото си мислеше.
Когато отново прекрачих прага на стаята, болният спеше дълбоко и спокойно. Обитателите на ранчото се бяха заловили с всекидневната си работа и брат Иларио ме изведе навън, за да ми покаже оградените пасища и корали, които бяха част от фермата. После двамата седнахме да пушим на пейката пред вратата. До този момент не бяхме споменали умиращия с нито една дума. Брат Иларио не говореше и за себе си, макар че бях доста любопитен да науча нещо повече за личния му живот. Естествено избягвах да му задавам въпроси. Забелязах само едно — беше доста образован човек. Всъщност отначало разговорът ни се въртеше единствено около мен, моите приключения и по-нататъшните ми планове. Когато разбра кого възнамерявам да посетя в Тукуман, изненаданият Иларио попита:
— Сеньор Пена? Как сте се запознал с него?
— Преди две години се срещнахме в Мексико и тогава ми каза по кое време ще бъде в Тукуман.
— Точно така. Сигурно ще го заварите в града. Понастоящем наистина живее в Тукуман и се приготвя за нови пътешествия. Право там ли отивате?
— Не. Първо се каним да се отбием до Гран Чако.
— А-а, ето нещо което ме интересува, сеньор. Подобна среща е съвсем неочаквана, защото и аз мисля да се отправя към Чако, а после и към Тукуман.
— Наистина ли? Би било чудесно, ако можем да пътуваме заедно.
— Възможно е. Кога тръгвате?
— Съвсем скоро, само след няколко дни.
— Аз също. С голямо удоволствие ще се присъединя към вас, стига само да знам, че ще съм добре дошъл и за вашите спътници. С кого пътувате?
— Със сеньор Монтесо и още петима негови другари. Тези хора не само че няма да имат нищо против вашето присъединяване, но и сърдечно ще се радват.
— А какво Ще търсят йербатеросите в Гран Чако? Та те могат да намерят предостатъчно чай и в други области, които са далеч по-малко опасни.
— Този път те не пътуват като събирачи на чай, а с друга цел.
— Навярно това е тайна, а?
— Всъщност, да. Нима Гран Чако наистина е толкова опасен район, както може да се заключи от думите ви, брат Иларио?
— Да. Е, за вас разбира се той едва ли ще изглежда толкова опасен. Който като вас се е бил срещу червенокожите от Северна Америка и се е изправял срещу тамошните диви животни, той сигурно ще гледа на Гран Чако с усмивка. Но там има не по-малки опасности, отколкото в саваната или в пустинята.
— Хищните животни ли имате предвид?
— Наистина, ягуарът не е бенгалски тигър, а пумата не може да се сравнява с африканския или с азиатския лъв, обаче и двете споменати животни са достатъчно опасни. Впрочем човек би трябвало най-много да се страхува от дивите индианци, които умеят да се промъкват безшумно като змии.