— И аз също умея.
— Малко се съмнявам, естествено без да искам да ви засегна.
— Тогава да се обзаложим. Трябва да е тъмно. Вие ще седите тук на тази пейка, а аз ще бъда отвън пред портата. Нощ е. Не повява никакъв ветрец и на човек му иде да се закълне, че може да чуе и най-незначителния шум. Въпреки това ще вляза в двора и ще седна до вас. И ако не се допрете или блъснете в мен, изобщо няма да разберете, че до вас има някой.
— Сеньор, моите почитания към вас, ала в случая не ви вярвам!
— С времето ще ми повярвате, защото нали ще пътуваме заедно? Струва ми се, все ще ми се предложи случай да ви докажа, че нищо не съм преувеличил.
— Но как ще влезете в двора? Та нали портата е подлостена!
— Ще се прехвърля с помощта на ласото, като закача примката му някъде горе.
— Така не е невъзможно. Но това е единственото място, откъдето можете да влезете.
— Отвсякъде ще мина.
— И през кактусите ли?
— Да. Колкото и да са гъсти и бодливи. С ловджийския си нож ще прорежа дупка в кактусовия плет. Никое от вашите мачете не може да се мери с него по здравина и острота.
— Сеньор, тогава вие сте много опасен човек! Притежавате всички качества, за да вършите кражби с взлом. Но дори и да успеете да проникнете в двора, аз ще чуя приближаването ви.
— Да опитаме ли?
— Ще се провалите. Помислете само, че неминуемо ще доловя всяка ваша стъпка с тези огромни ботуши, колкото и да се мъчите да се движите безшумно.
— Не избързвайте! Вярно, че сега не се е възцарил непрегледен мрак, но все пак е вечер и е горе-долу тъмно. Ще се отдалеча надясно ей към онзи ъгъл. Сложете шапката си до вас, на мястото където седя в момента. Ще дойда и ще я взема, без да усетите!
— Добре, да видим! Убеден съм, че няма да успеете!
— Ще успея, макар че шапката може да бъде взета много по-лесно, ако собственикът й нищо не подозира. Но естествено ще поставя условието да не я държите с ръка.
— Разбира се!
— Щом забележите, че съм тук и съм я взел, обадете се. Но не бива да посягате към шапката. От момента, когато се отдалеча, до края на опита ми нямате право да я докосвате. Обаче ако усетите присъствието ми и ми подвикнете, значи съм загубил играта.
— Добре! Става ми все по-интересно. Естествено ще съм нащрек и ще дебна както совата дебне полски мишки.
Той седеше от дясната ми страна. Аз станах от пейката и той сложи шапката си на мястото ми. Беше толкова тъмно, че не можеше да я вижда. Луната щеше да изгрее едва по-късно. И така шапката бе от лявата му страна, а аз се отправих към ъгъла на къщата, намиращ се отдясно на пейката. Следователно ако исках да стигна до шапката, трябваше да мина покрай него. Така си мислеше брат Иларио и затова беше сигурен, че ще ме спипа. Но аз бях на съвсем друго мнение. Наистина, отдалечих се с шумни крачки надясно, но за да успея да се докопам до шапката, трябваше да се приближа откъм лявата му страна. Ето защо бях принуден да тръгна по заобиколен път — да мина близо до портата и да се промъкна край кактусовия плет до левия ъгъл на постройката. Така и направих, като легнах на земята и запълзях, опирайки се само на пръстите на ръцете и краката си. Не беше трудно. Земята бе песъчлива и влажна. Не се чуваше и най-малкият шум.
За да заблудя брат Иларио, че уж идвам отдясно и да насоча цялото му внимание натам, на всеки два-три метра вземах някое и друго съвсем дребно камъче и го хвърлях в тази посока. Той долови шума и сигурно се зарадва, че ще може да ме улови, понеже си мислеше, че е причинен от стъпките ми. По този начин аз се приближих до пейката откъм лявата му страна. Имах възможност да взема шапката, но си направих удоволствието да хвърля над главата му още няколко дребни камъчета. Той целият се извърна надясно, защото вярваше, че съм вече наблизо. Това ми позволи спокойно да взема шапката и пак да седна на предишното си място. Брат Иларио напрягаше слух, ала нищо повече не долови.
— Навярно все още ме очаквате? — попитах го аз. Той се стресна и мигновено се обърна.
— Нима е възможно? Вие сте тук? Но аз нищо не чух!
Обясних му как бях постъпил, но задържах шапката му в ръка и освободих ласото от пояса си. Докато говорихме, завързах единия му край за панделката на шапката.
— Е да, щом сте постъпил по този начин! — обади се той. — Така и аз ще се справя!
— Сега пък аз се съмнявам. Мен няма да ме подведете.
— Ами, като нищо!
— О, не. Аз веднага бих различил шума на подхвърлено камъче от шума, причинен от човешки стъпки. Впрочем силата на всяка хитрост е в това, че е известна само на онзи, който я прилага. Ето защо живеещите в дивата пустош хора са принудени непрекъснато да измислят все нови и нови хитрини.