— Втори път няма да ме измамите.
— Да опитаме ли пак, брат Иларио?
— Да, дори ви моля.
— Е, добре. Но внимавайте добре!
— Ще направя каквото зависи от мен. Ако и този път успеете, ще призная, че сте най-добрият ловец, когото познавам.
— Хубаво. Ето ви шапката. Сега ставам и пак я оставям на същото място. Няма ли да се убедите, че е там?
Аз наистина сложих шапката на пейката и се отдалечих на четири-пет крачки, но без да изпускам ласото.
— Тук е — каза брат Иларио, без да се помръдне.
— Уверете се сам, защото така не можете да я видите. Пипнете я!
Той посегна към нея.
— Да, на пейката е. Сигурен съм.
Беше твърде рисковано да го карам да докосва шапката, защото ако напипаше ласото, номерът ми пропадаше. За щастие това не стана.
— А сега внимавайте! — продължих аз. — Ще се отправя пак към същия ъгъл надясно. Няма да пипате шапката, но когато сметнете, че се каня да я взема, ще ме задържите. Ясно ли е?
Нарочно казах всичко това на висок глас и на няколко пъти се изкашлях, за да не може да чуе, че през същото време с помощта на ласото придърпвам шапката до себе си.
— Бъдете спокоен! — каза той. — Ще внимавам. Постарайте се да се справите!
С шумни крачки се насочих към ъгъла, отвързах шапката, изтупах я от прахта и пак намотах ласото около кръста си. После легнах на земята и запълзях към пейката. Брат Иларио бе напълно убеден, че и този път ще се приближа откъм лявата страна. Затова насочи цялото си внимание натам. Добрах се до пейката и се изправих до самия него. Облегнах се на стената, извадих една пура, драснах клечка кибрит и казах:
— Сега пак мога да пуша, защото вече взех шапката.
— Наистина! — възкликна той, посягайки към мястото, където тя бе допреди малко.
— Да, на главата ми е. Ето, връщам ви я, брат Иларио.
— Необяснимо! Гледах наляво, а вие изникнахте отдясно. Как го направихте?
— Нека засега си остане моя тайна. Видяхте, че е много лесно човек да се приближи до вас и дори да ви вземе шапката, без да го усетите. Е, сега разсеяха ли се предишните ви съмнения, че през нощта мога да проникна в двора и да седна до вас, без да забележите каквото и да било?
— Да, вече ви вярвам.
— Сигурно сега споделяте и мнението ми, че едва ли тукашните индианци ще успеят да ме надхитрят. Най-искрено ви признавам, че пътуването до дивата Чако ме радва, особено защото ще опозная и онези земи, и техните индианци във вашата компания.
— А другите ви придружители надеждни и сигурни хора ли са?
— Не ги познавам добре и досега не съм имал възможност да ги изпитам. Няма съмнение, че като йербатероси са хора на място.
— Хм! Преди малко казахте, че са тръгнали към онези места със съвсем друга цел, а аз не съм сигурен дали качествата им на йербатероси ще се окажат достатъчни за постигането й.
— Разбирам ви, брат Иларио! Целта, която преследват, се пази в тайна, но тъй като ще яздите с нас, скоро ще разберете за какво става дума. Те отиват при някакъв прочут сендадор и заедно с него ще се изкачат в Кордилерите, за да търсят зазидани или потопени в езеро съкровища.
— И вие ги придружавате?
— Да. Тъй да се каже, ще играя ролята на инженер в това начинание.
— А какво представляват тези съкровища?
— Различни съдове, украшения и други подобни неща от времето на инките.
— Знаят ли местата им?
— Разполагат с техни чертежи и карти.
— Откъде ги имат?
— Сендадорът ги получил като наследство от един свещеник, който умрял по пътя през Кордилерите.
Брат Иларио задаваше въпросите си спокойно, а аз му отговарях непринудено. Не знаех дали болният му беше казал, че и аз съм запознат с този случай. Накрая той ми рече:
— Нека не си играем на криеница! Знаете, че тази случка ми е известна, нали?
— Тъй си мисля. Болният сигурно ви се е доверил.
— В момента не мога да ви отговоря. Но когато му дойде времето и при определени обстоятелства ще наруша мълчанието си. Решил съм да пътувам заедно с йербатеросите. На всяка цена трябва да видя този сендадор, обаче ви предупреждавам да не споменавате нито дума пред него, а още по-малко пък пред хората на Монтесо. Поначало пътят ми щеше да ме отведе през Санта Фе и Сантяго до Тукуман, така че не ми струва кой знае колко много да се отбия до Гран Чако. Ще тръгнем рано сутринта и тогава ще ми се предложи възможност да опозная петимата мъже, с които ще пътуваме. А сега ми се иска да видя какво прави болният.