— Още не. Трябва да се подготвим малко по-иначе, отколкото за една обикновена езда. По пътя не бива да се бавим заради набавянето на храна и следователно се налага да се запасим с провизии, които да ни стигнат за няколко дни, както да вземем и най-добрите коне.
— За това ще се погрижим незабавно.
— Трябват ни и много пари, за да откупим брат ви, ако не ни се удаде да го освободим по друг начин.
— Ще се погрижа. Е, вече сме готови и сега ще кажа на гаучосите, че…
— Моля ви! — прекъснах го аз — Имате ли гаучоси, които добре да познават границата?
— Не.
— Тогава те не могат да ни бъдат полезни. Колкото повече хора вземем с нас, толкова по-трудна става задачата ни. Петдесет и без друго няма да съберем, а толкова ще са ни необходими, за да се изравним по численост с кавалеристите и да можем открито да ги нападнем. И понеже откритото нападение е невъзможно, остава ни да използваме хитрост. Освен това ако сме многобройни, лесно ще ни забележат. Ето защо колкото по-малко хора, толкова по-добре.
— Давам ви пълно право — каза брат Иларио. — Иска ми се да избегнем насилие. Нека не проливаме кръв. Малцина, по храбри мъже ще постигнат повече от един многочислен отряд, който лесно ще привлече вниманието им върху нас.
— Вие казвате «върху нас»? — попита естансиерото. — Изразявате се така, като че се каните да се присъедините към нас.
— Точно така, идвам с вас!
— Но размислете! Една толкова напрегната и дори опасна езда и вашият сан…
— Нима той ми пречи да бъда добър ездач?
— Не, разбира се, но може би ще се наложи да се бием!
— Ами добре, тогава ще се бием!
Естансиерото отстъпи крачка назад и слисано впери поглед в лицето на брат Иларио.
— Ще се бием? И вие ли? — попита той.
— Че кой ми го забранява? Нима когато бъде нападнат, един член на монашески орден не може да защитава живота си? Нима няма правото с всички сили да се брани срещу насилието и коварството, използвано от други хора?
— Не мога да ви дам отговор на тези въпроси, сеньор. Но точно като вас би говорил и прочутият брат Хагуар.
— Познавате ли го?
— Все още не съм го виждал, но затова пък толкоз повече съм чувал за него. Всъщност той се числи към монасите на Тукуман, но постоянно е на път. Ходи при индианците от вековните гори, от пампата и от Кордилерите. Не се бои от никакви опасности. Напада ягуара само с нож и няма да обърне гръб на никой бандит. Страхуват се от него, макар че не пролива кръв, а помага на всеки, изпаднал в беда. Има огромна физическа сила, която няма равна на себе си. Нима като негов колега не сте чували нищо за него?
Брат Иларио отвърна с усмивка.
— Чувал съм само от хора, които не са го виждали. Обикновено онези, които го познават, не говорят за него.
— Сеньор, дали не е вярно предчувствието ми, че самият вие сте брат Хагуар?
— Наистина съм онзи, когото хората имат навика да наричат така.
— Тогава сте ми десетократно добре дошъл и в такъв случай вече с удоволствие ще повярвам, че искате да се присъедините към нас.
— Сеньор, аз не тръгвам само от някакво желание за схватки или приключения. Вашият брат заедно с този сеньор и своите йербатероси се кани да отиде до Гран Чако. Тъй като и аз имам работа там, помолих за разрешение да се присъединя към тях. Дадоха ми го и понеже мога да се чувствам като спътник и другар на брат ви, съм длъжен и да му помагам. Няма да убивам никой от неговите противници, защото не бива да цапам ръцете си с човешка кръв, дори тя да е и на най-върлия ми враг. Ала аз познавам граничната река много добре и вярвам, че ще мога да ви окажа ценни услуги.
— Сърдечно ви благодаря. Впрочем не бива да изключваме и възможността брат ми изобщо да не е попаднал в ръцете на кавалеристите, а по пътя да му се е случило някакво друго нещастие. Може да е паднал от коня и сега да лежи в някое ранчо.
Едва беше изрекъл тези думи, когато един пеон съобщи, че долу на двора се намирал някакъв конник, който искал да разговаря със сеньора.
— Кой е той? — попита Монтесо.
— Един от кавалеристите, който беше тук заедно с лейтенанта, за да купуват коне.
— Доведи го!
Спогледахме се учудено. Майор Кадера ни изпращаше вестоносец! С каква ли цел?
— Сега ще разберем какво се е случило! — обади се естансиерото. — Горя от нетърпение.
— Ще ви бъда много благодарен, ако ми разрешите да преговарям вместо вас — казах аз.
— Защо? Да не мислите, че ми липсва необходимото умение?
— О, не. Вие сте запознат с тукашните порядки много по-добре от мен. Но сте брат на йербатерото, за когото в случая става дума и затова мисля, че един друг, страничен човек, би се заел с тази работа много по-обективно.