Оттук нататък полетяхме през равнината в кариер. Колко голямо бе имението на естансиерото разбрахме по това, че едва след цели десет минути стигнахме до границата и вече с по-бавен ход свърнахме на юг. Наоколо нямаше заградени пасища. Пред нас се ширеше открита равнина, понеже плетищата се намираха само в близката околност на естансията. Тук се виждаха и много по-малко следи от добитък, защото гаучосите избягваха да пускат животните толкова близо до границата. Ако стадата я прехвърлеха, много лесно можеха да възникнат неприятности. Продължих да яздя силно приведен напред и не откъсвах поглед от тревата. Естансиерото следваше примера ми.
— Нека видим кой пръв ще открие следата — каза той. — При условие, че не сте се излъгал и тя действително се намира нейде наоколо.
— Тя сигурно е тук. Само трябва много да внимаваме! Той бе принуден да признае, че съм по-сръчен ездач от него.
Затова искаше да ме «бие», като проявяваше по-голяма проницателност в откриването на следи. Престорих се, че не го забелязвам. Скоро отново заех обикновеното си положение върху седлото. Бях видял дирята. Обаче естансиерото продължаваше да язди и аз си замълчах.
— Хм! — обади се той най-сетне. — Напразно търсим. Казвам ви, сеньор, че си губим времето!
— Наистина е така!
— Признавате ли го? Значи споделяте мнението ми, че търсената следа не-е тук?
— Напълно.
— Тогава губите, така ли?
— Не.
— Но нали не намерихте следата!
— Открих я. Ей там, зад нас. Подминахме я.
— Защо не ми казахте?
— Защото исках да ви оставя време да разберете, че и един немец може да се оправи в Банда Уругвай поне толкова добре, колкото и един «ориенталец». Нека се върнем. Много скоро ще стигнем до въпросното място.
Препуснахме в обратна посока и щом се озовахме при дирята, слязохме от седлата. Земята беше глинеста, а почти цялата трева — опасана от животни, така че по късите останки от стръкчетата не личаха никакви дири. Обаче макар глинестата почва да не беше влажна, а твърда, в нея все пак се бяха отпечатали следи от копита. Обясних на естансиерото значението на въпросните знаци. Той ме погледна учудено, но в крайна сметка, загубил самоувереността си, призна, че пред нас са следите от три коня.
— Значи само двама души чакат завръщането на онзи тип, така ли? — попита ме естансиерото.
— Да. Не може да е иначе. Да проследим дирята! Отново възседнахме конете и продължихме ездата, докато не забелязахме че следата не образува вече права линия, а криволичи само из падините. Скочих от седлото, приготвих пушката си за стрелба и преметнах юздите през ръка.
— Нима ще вървим пеша? — учуди се Монтесо.
— Приближим ли се на коне, онези двамата първи ще ни забележат и няма да ги изненадаме. А това може да се избегне.
Отново взех в ръка далекогледа и не ми се наложи дълго да търся. Съвсем случайно само след няколко секунди пред бинокъла ми се изпречи силуетът на човек, седнал с гръб към нас на едно от възвишенията между две падини. Той се взираше в посока на естансията. След като и Монтесо хвърли поглед през бинокъла, ми каза:
— Сигурно е един от двамата. Цяло щастие е, че не поглежда назад, иначе въпреки голямото разстояние щеше да забележи конете. Какво ще правим?
— Пак се мятаме на седлата, за да стигнем по-бързо до него, но ще яздим само в падините. Тъй като вече знаем къде се намират двамата, можем да се приближим на коне.
Споменатите падини криволичеха около хълмовете, образувайки по-широки или по-тесни завои. Там почвата беше влажна и те бяха обрасли с храсталаци. Ето защо в нея следите се бяха отпечатали най-ясно.
Когато се приближихме достатъчно, ние слязохме от конете. Запълзях нагоре по хълма, за да видя какво прави онзи човек. Той беше изчезнал, но така бе по-добре. Съвсем точно бях запомнил мястото, където седеше. Пред нас имаше още два завоя на тясната долина, които трябваше да преодолеем, за да стигнем до търсените хора. Понеже се налагаше да оставим конете на това място, ние ги вързахме за един храст и свалихме ласата от вратовете им, за да ги използваме да вържем пленниците си. После продължихме напред, като първо свърнахме наляво, а след това последва и завоят надясно. И тогава излязохме на въпросното място. Тук падината беше по-широка и по-дълбока от другите. На дъното и се бе насъбрала застояла вода, а около нея растяха гъсти мимозови храсталаци. На отвъдния бряг на това езерце два коня пощипваха листа от околните клони. Откъм тази страна, но малко по-наляво от нас доловихме човешки гласове, ала самите хора не се виждаха.